Предишно Р/О: Предишно Р/О, 12533 / 21.11.2016 г.


ОПРЕДЕЛЕНИЕ

1057
София, 26.01.2017

Върховният административен съд на Република България - Петчленен състав - II колегия, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОЯН МАГДАЛИНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
АННА ДИМИТРОВА
МАРИНА МИХАЙЛОВА
ЙОВКА ДРАЖЕВА
ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
при секретар
и с участието
на прокурора
изслуша докладваното
от съдиятаМАРИНА МИХАЙЛОВА
по адм. дело 266/2017.


Производството е по реда на 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл.190, ал.1 от АПК.
Образувано е по частни жалби на министъра на здравеопазването, управителят на Национална здравносигурителна каса и Министерския съвет на РБългария против определение № 12533/21.11.2016 година, постановено по адм.дело №5342/2016 г. на тричленен състав на Върховния административен съд /ВАС/, с което е спряно действието на чл. 2, ал.5 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ /приета с ПМС № 119/2006 г., обн. ДВ, бр. 45 от 2006 г., изм. и доп. бр. 57 от 2007 г., бр. 1 от 2009 г., бр. 5 и 53 от 2011 г. изм. и доп. ДВ, бр. 22/2016 г./ Оплакванията в частните жалби са за незаконосъобразност на определението, като се иска отмяната му.
Ответниците по делото - Сдружение [ЮЛ], Сдружение [ЮЛ] и Сдружение [ЮЛ] са депозирали писмени възражения със становища за неоснователност на частните жалби и правилност на определението.
Върховният административен съд, в настоящия състав намира частните жалби за подадени в срока по чл. 230 от АПК и от надлежни страни, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
С оспореното определение е спряно действието на чл. 2, ал.5 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ /приета с ПМС № 119/2006 г., обн. ДВ, бр. 45 от 2006 г., изм. и доп. бр. 57 от 2007 г., бр. 1 от 2009 г., бр. 5 и 53 от 2011 г. изм. и доп. ДВ, бр. 22/2016 г./, след като съдът с решение от 21.11.2016 година е обявил за нищожна посочената правна норма. Като мотиви за спирането е посочено следното: "с оглед на постановения с решението правен резултат се обосновава извод за настъпването на вреди по смисъла на чл. 166, ал.2 от АПК от продължаване действието на прогласената за нищожна правна норма".
Съгласно чл. 190, ал. 1 АПК оспорването не спира действието на подзаконовия нормативен акт, освен ако съдът постанови друго. В съответствие чл.166, ал. 4 АПК, приложима съгласно препращащата разпоредба на чл.196 АПК, допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на чл.166, ал.2 от АПК, при всяко положение на делото до влизането в сила на решението, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Спирането на изпълнението на административния акт като вид обезпечение при обжалване има за цел да предотврати осъществяването на незаконосъобразни действия, разпоредени с оспорения акт.
Възможността съдът да упражни правомощието си по чл.190, ал.1, пр. 2 АПК /да спре действието на оспорения подзаконов нормативен акт/, съгласно препращащата норма на чл.196 във вр. с чл.166, ал.4 от АПК, е обвързана от преценка за наличието на обстоятелствата по чл.166, ал. 2 АПК - възможността да настъпят значителни или трудно поправими вреди за оспорващия, респективно за останалите адресати на акта. Във всеки конкретен случай съдът, разглеждащ искане за спиране действието на подзаконов нормативен акт, преценява дали действието му може да причини такива вреди на адресата, които да бъдат противопоставени на презумирания с чл. 190, ал.1 АПК обществен интерес за действие на приетия подзаконов нормативен акт.
В конкретния случай поскалата спиране действието на подзаконовия нормативен акт страна не е посочила доводи, които да обосновават наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 4 във вр. ал. 2 от АПК. Съдебният състав също не е обосновал спирането с наличието на изискванията по чл. 166, ал.4 от АПК. Поради това определението е немотивирано и това препяства възможността от осъществяване на съдебен контрол върху неговата законосъобразност. От друга страна разпоредбата на чл. 166, ал.4, предвижда, че допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, може да бъде спряно по искане на оспорващия при условията на ал. 2 на същата правна норма. Изречение второ на ал.2 от чл. 160 изрично допуска спиране на изпълнението само въз основа на нови обстоятелства, освен доказването на значителни или труднопоправими вреди. Поискалата спиране страна - Сдружение [ЮЛ] не само, че не обосновала наличието на предпоставките по ал. 2, изречение първо от чл. 166 АПК, но не са представени или посочени нови обстоятелства след постановяване на оспореното определение. Не е налице ограничаване правото на болните пациенти да имат достъп до лечение и профилактика, нито жалбоподателят сочи реални вреди или настъпването на бъдещи такива за пациентите, които дори да не са материални вреди, не биха могли да бъдат компенсирани по някакъв начин в последствие след отмяната на акта. Не се касае за заплащане на лечение, или до пациенти, чието здравословно състояние е подложено на риск в резултат на изпълнението на оспорения текст, поради което не може да бъде обоснована хипотезата, че вредите за тях от действието на акта ще са необратими и непоправими.
Поради това определението като незаконосъобразно следва да бъде отменено, което като резултат ще доведе до продължаване действието на отменената правна норма до постановяване на окончателното решение на Върховния административен съд.
Предвид изложеното, определението, с което е спряно действието на оспорения текст от от посочения подзаконов нормативен акт до окончателно решаване на въпроса за неговата законосъобразност с влязъл в сила съдебен акт, е неправилно и следва да бъде да бъде отменено.
Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав,


ОПРЕДЕЛИ:


ОТМЕНЯ определение №12533/21.11.2016 година, постановено по адм.дело №5342/2016 г. на тричленен състав на Върховния административен съд /ВАС/, с което е спряно действието на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ /приета с ПМС № 119/2006 г., обн. ДВ, бр. 45 от 2006 г., изм. и доп. бр. 57 от 2007 г., бр. 1 от 2009 г., бр. 5 и 53 от 2011 г. изм. и доп. ДВ, бр. 22/2016 г./
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.







ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯТА-ДОКЛАДЧИК:

Не споделям становището на мнозинството от състава, по следните съображения:
Разгледано по същество искането за спиране действието на оспорения подзаконов нормативен акт е основателно.
С оспорените норма на чл.2, ал.5 от Наредбата се въвежда изискване на всяко здравноосигурено лице да бъде генериран уникален идентификационен номер, чрез който лицето да потвърждава оказаната му медицинска помощ. Изискването за електронна автентификация е ново, за пръв път въведено с посочената норма, което не съществува като регаментация на законово ниво. По този начин с изискванията се въвежда ограничение относно достъпът до здравеопазване единствено чрез електронна автентификация на всяко здравноосигурено лице. Това изискване пряко противоречи на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Закона за защита на личните данни, чиято цел е гарантиране на неприкосновеността на личността и личния живот чрез осигуряване на защита на физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни в процеса на свободното движение на данните. По силата на законовата дефиниция по чл. 2 от ЗЗЛД, лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци. По тази дефиниция въведената електронна идентификация също представлява обработка на лични данни от страна на лечебните заведения. За да бъдат обработвани обаче личните данни на едно лице, предпоставка по чл. 4, ал.1, т. 2 от ЗЗЛД е физическото лице, за което се отнасят данните, да е дало изрично своето съгласие.
Освен това са противопоставени са два вида конституционно гарантирани права на българските граждани: тези по чл. 32 от Конституцията на РБългария, която гарантира личният живот на гражданите ката неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име. В ал. 2 на разпоредбата изрично е предвидено, че никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи. На това конституционно право е противопоставено правото по чл. 52 от Конституцията, а именно правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. Държавата, в лицето на изпълнителната власт е длъжна да постановява нормативни административни актове, който да са съответни на предвидените конституционни и законови цели, което в случая не е налице. Това противопоставяне по същество нарушава правото на всеки гражданин да избира между две негови гарантирани законови и конституционни права, с което се нарушава принципа за съразмерност с въведеното изискване. Изпълнението на задължението от страна на едно лице да бъде здравноосигурено не е съразмерно на отказа да получи лечение при непредоставяне на своите лични данни. Още повече, че липсата на съгласие може да бъде наложена от обективни причини, които не могат да бъдат преодолени от лицето не по негова вина.
Намирам, че е основателно твърдението на жалбоподателите, че предварителното изпълнение на обжалвания акт ще причини значителни и трудно поправими или непоправими вреди за пациентите. Тези вреди биха били не само материални вреди, които биха могли да бъдат компенсирани по някакъв начин в последствие след отмяната на акта, но и нематериални такива.
Следва да бъде съобразена и редакцията на чл.166, ал.4 във връзка с ал.2 АПК, която предвижда, че е налице само изискване за доказване възможността за настъпване на значителни или трудно поправими вреди, а не реални настъпили такива, предвид израза "ако то би могло да причини". В съответствие с ТР № 5 от 8.09.2009г. на ОСК на ВАС целите на допуснатото по силата на закон предварително изпълнение и допустимостта на неговото спиране са подчинени на принципа за съразмерност, като следва да се съобрази административният акт и неговото изпълнение, да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая целта може да бъде постигната и по друг ред, без да се противопоставят и ограничават конституционни права на гражданите. Освен това неефективният контрол при осъществяването на дейността на болниците и другите здравни заведения, поради отчитане на неизвършени медицински услуги, не може да бъде заместван с ограничаване на правата на пациентите.
Предвид изложеното, определението, с което е уважено искането за спиране действието на оспорения подзаконов нормативен акт до окончателно решаване на въпроса за неговата законосъобразност с влязъл в сила съдебен акт, е правилно и следва да бъде оставено в сила.


Съдия - докладчик:
/М.Михайлова/