РЕШЕНИЕ

10746
София, 05.08.2020

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Четвърто отделение, в съдебно заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА ГЪРБАТОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДОБРИНКА АНДРЕЕВА
ВЛАДИМИР ПЪРВАНОВ
при секретар Мариета Ангелова
и с участието
на прокурора Георги Христов
изслуша докладваното
от съдиятаВЛАДИМИР ПЪРВАНОВ
по адм. дело 9011/2019. Document Link Icon





Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба подадена от Директора на Областна дирекция на МВР-град Добрич /ОД на МВР/, срещу решение № 159 от 12.04.2019 г. постановено по адм. дело № 772 по описа за 2018 г. на Административен съд – Добрич, с което е отменен отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. за предоставяне на продължително пребиваване на чужденец в РБ, постановен от директора на ОД на МВР Добрич, старши комисар Н. Панчев.
Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител юрк. Желев, счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи, че решението не отговаря на действителното фактическо и правно положение, на събраните по делото доказателства, както и на действащата нормативна уредба. Прави искане решението да бъде отменено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – А. Сарвар, [гражданство] чрез адвокат Василев, оспорва касационната жалба, по съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, четвърто отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на А. Сарвар с ЛНЧ [номер], [гражданин], [дата на раждане] с място на раждане в [държава], с настоящ адрес в [населено място], ОТКАЗ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. за предоставяне на продължително пребиваване на чужденец в РБ, постановен от директора на ОД на МВР Добрич, старши комисар Н. Панчев и е върнал административната преписка на директора на ОД на МВР Добрич за ново произнасяне по заявление № 538800-3477/06.12.2018 г. по описа на група „Миграция“ за предоставяне право на продължително пребиваване на чужденец, подадено от А. Сарвар.
За да отмени отказа постановен от директора на ОД на МВР Добрич, съдът е приел, че със заявление № 538800-3477/06.12.2018 г. А. Сарвар поискал предоставяне на еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване по реда на чл.24, ал.7 във връзка с чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ.
По това заявление директорът на ОД на МВР Добрич е постановил оспорения в настоящото съдебно производство отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. с мотиви, че чужденецът не притежава валидна виза, съгласно чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, че не е представил свидетелство за съдимост от държавата си по произход и че не са налице извънредните обстоятелства по см. на чл.24, ал.7 от ЗЧРБ.
Съдът е счел, че поисканото предоставяне на право на продължително пребиваване от [гражданство] А. Сарвар, на основанията по чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ във вр. с чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, следва да бъде разрешено и при липса на виза по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, тъй като това изискване в този конкретен случай нарушава конституционно признати и гарантирани права на българските граждани Г. Димитрова и малолетното й дете. Това изискване, според съда, третира неблагоприятно български граждани, вкл. и малолетен такъв, по признак имуществено състояние и представлява израз на дискриминационно отношение на държавните служби, разрешаващи издаването на визи и разрешения за продължително пребиваване. Освен, че нарушава абсолютната забрана за неравноправно третиране, отказът за предоставяне на право на продължително пребиваване нарушава правото на семеен живот по чл. 8 от Европейската конвенция по праната на човека на български граждани, вкл. и малолетно дете, което право Република България се е задължила да спазва в качеството си на държава, присъединила се към Конвенцията и в качеството си на държава-членка на ЕС и за чието неспазване носи имуществена отговорност.
По силата на чл.26, ал.2 от Конституцията на Република България, жалбоподателят, като намиращ се на територията на РБ се ползвал от същите права, които имат и българските граждани, включително и правата по ЕКПЧОС.
Съдът е взел предвид и разпоредбата на чл.24, т.2 и т.3 от Харта на основните права на Европейския съюз, според която при всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. Всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, освен когато това е против неговия интерес.
След като жалбоподателят вече се намирал на територията на страната, намесата, както в неговото право на личен и семеен живот, така и в правото на неговата съпруга и дете, следвало да бъде оправдана от гледна точка на основанията по чл. 52, ал. 1 от Хартата и да е необходима за постигането на преследваната цел. В случая с отказа на българските власти да разрешат продължително пребиваване на единия родител, чужд гражданин в държавата на малолетния български гражданин, се извършвала намеса в правото на детето. Тази намеса, не била продиктувана от изискване за обществена сигурност, обществен ред или обществено здраве, предвидени по чл. 52, ал. 1 от Хартата, нито била съобразена с интересите на детето и неговата майка, български гражданин.
При така установеното и след анализ на относимата правна уредба, съдът е приел, че оспорения отказ е незаконосъобразен, като издаден при неправилно прилагане на материалния закон. Решението е неправилно.
Видно от данните по делото, че А. Сарвар е бил приет на територията на Република България от територията на Република Гърция с Решение № 11 795/23.03.2017 г. на Държавната агенция за бежанците към МС на основание чл.17, ал.2 от Регламент (ЕС) № 60-4/2013 г. с издаден на основание чл.29(1) от същия регламент от гръцките власти Пасаван с референтен № 05/000162838 от 10.03.2017 г. (л.50).
На 21.04.2017 г. жалбоподателят е подал молба за убежище с вх. № 825 до Държавната агенция за бежанците. В образуваното по реда на чл.68, ал.2 от Закона за убежището и бежанците административно производство и при провеждане на интервюта с А. Сарвар същият е твърдял, че е напуснал [държава] през 2010 г. като преминал нелегално през Иран, Турция, след това с кораб до Италия, Франция и се е установил в Норвегия, където подал молба за закрила през 2011 г., видно от протокол от проведено интервю л.192 и сл.
Производството по молбата му за закрила в Норвегия продължило до 2015 г. По време на престоя си в Норвегия през 2013 г. жалбоподателят се запознал със съпругата си, българската гражданка, Г. Димитрова, в бар-ресторант, където работили и двамата.
След като получил отказ за закрила в Норвегия, жалбоподателят след разговор с адвокат избрал да се върне в [държава], което станало на 19.02.2015 г. Г. Димитрова получила виза за [държава] и през месец април 2015 г. отишла при жалбоподателя в [държава], [населено място], област Сиалкот, където сключили брак в съда. След месец, Г. Димитрова - А. се върнала в България, откъдето изпратила покана на жалбоподателя.
На 01.07.2015 г. А. Сарвар кандидатствал за виза тип „Д“ в българското представителство в [държава], но виза му била отказана затова, че съпругата му не притежавала собствено жилище в Република България, а той не могъл да докаже доходи. Причините за отказа за издаване на виза са установени в производството пред ДАБ за получаване на хуманитарен статут и са описани на стр.2 от Решение № 16541/04.10.2017 г. на председателя на ДАБ.
На [дата на раждане] се родил синът на жалбоподателя, Ф. Д., впоследствие Ф. Сарвар, според издаденото удостоверение за раждане № 0851 от 20.08.2015 г. на Община гр.Добрич.
Съпругата на жалбоподателя успяла отново да изпрати на А. Сарвар покана, на 24.11.2015 г. Българското представителство в [държава] отново отказало издаване на виза.
В началото на 2016 г. жалбоподателят напуснал [държава] и стигнал нелегално територията на Гърция, където бил задържан и за четири месеца бил в лагер от затворен тип. Въз основа на заявленията му, че семейството му живее в България, гръцките власти изпратили запитвания до българските власти, но получили отказ жалбоподателят да бъде изпратен в България. След обжалване на отказа и направен ДНК- тест за бащинство на 05.04.2017 г. жалбоподателят бил приет легално на територията на Република България посредством пасаван като заживял заедно със съпругата си, Г. Димитрова и сина си, Ф. Сарвар, в общинско жилище в [населено място].
С Решение № 16541/ 04.10.2017г. на председателя на Държавната агенция за бежанците на жалбоподателя е отказан статут на бежанец и хуманитарен статут. Видно от мотивите на решението, прието е, че за жалбоподателя съществува правна възможност да уреди пребиваването си по реда на Закона за чужденците в РБ, предвид това, че дългосрочно пребивава в страната, където се намират членове на семейството му. Решението на ДАБ е оставено в сила при обжалването му по съдебен ред, видно от представените Решение № 4444/02.04.2018 г., по адм.д. № 11657/2017 г. на АССГ и Решение 12897/24.10.2018г. по адм.д. № 8191/2018 г. на ВАС, ІV отд.(л.112).
С молба от 17.04.2018 г. жалбоподателят подал молба с вх. № 538800-880/17.04.2018 г. до ОД на МВР Добрич за предоставяне статут на дългосрочно пребиваващ. По молбата се произнесъл директорът на ОД на МВР Добрич като отказал предоставянето на статут. Отказът бил обжалван и с Решение от 22.10.2018 г. по адм.д. № 232/2018 г. Административен съд Добрич обявил отказа нищожен, като постановен от некомпетентен орган и изпратил преписката на директора на Дирекция „Миграция“ към МВР за произнасяне по искането за предоставяне на статут на дългосрочно пребиваващ. С писмена молба с рег. № 536400-3850/26.02.2018 г. директорът на Дирекция „Миграция“ заявява по повод запитване по настоящото дело, че не е постановявал отказ за постоянно пребиваване на А. Сарвар.
Със заявление № 538800-3477/06.12.2018 г. Сарвар поискал предоставяне на еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване по реда на чл.24, ал.7 във връзка с чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ.
По това заявление директорът на ОД на МВР Добрич е постановил оспорения отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. с мотиви, че чужденецът не притежава валидна виза, съгласно чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, че не е представил свидетелство за съдимост от държавата си по произход и че не са налице извънредните обстоятелства по см. на чл.24, ал.7 от ЗЧРБ.
Неправилно административният съд е приел, че при издаване на процесния отказ за предоставяне на продължително пребиваване на чужденеца в Република България са нарушени чл.8 от Конвенцията за защита по правата на човека и основните свободи, чл. 24, т. 2 и т. 3, и чл. 52, ал. 1 от Харта на основните права на Европейския съюз, водещи до отмяната ѝ. Съдът е направил изводите си при неправилна преценка на събраните по делото доказателства и приложимите правни норми.
От установените за А. Сарвар данни е видно, че е влязъл на територията на Европейския съюз не през установените за това ГКПП, като няма издадена виза и е имал, и продължава да има статут на „незаконно пребиваващ чужденец“ по смисъла на § 1, т. 3б ДР ЗЧРБ.
Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 от ЗЧРБ и са членове на семейство на български гражданин по чл. 2, ал. 6 от ЗЧРБ. При анализ на цитираната разпоредба е видно, че са предвидени кумулативно няколко предпоставки, които следва да са налице, за да бъде издадено разрешение. От представената по делото административна преписка е безспорно установено, че виза по чл. 15, ал. 1 от ЗЧРБ, тип „Д“, не е била издадена на А. Сарвар, т.е. към момента на издаване на оспорения отказ заявителя няма валидна виза тип „Д“ и не е отговарял на изискванията предвидени в разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗЧРБ. При така установеното е безспорно, че А. Сарвар не е отговарял на условията при които може да и бъде издадено разрешение за продължително пребиваване, тъй като не е спазено едно от условията, заложени в чл. 24, ал. 1 от ЗЧРБ, а именно, наличие на издадена виза.
От доказателствата по делото е видно, че чужденецът не е изпълнил едно от двете кумулативни изисквания на закона - не е представил виза по чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ. Обстоятелствата, че А. Сарвар е член на семейството на българска гражданка, с която имат дете - български гражданин са ирелевантни за това производство. В хипотеза като тази – искане за придобиване на право на продължително пребиваване на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, свързано с правото на семеен живот, което е основно право по смисъла на Конвенцията, чужденецът може да защити правата си в производството по издаване на виза по смисъла на чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ при получаване на отказ от компетентните власти. Сключен граждански брак с български гражданин и раждането на дете не представляват извънредни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ, тъй като това не са други събития настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати, поради което не са основание за издаване на разрешение за продължително пребиваване. Не следва да се игнорира и обстоятелството, че в придружително писмо от 10.12.2018 год. с вх. № 538800-3488, Савар е изтъкнал доводи за оставане в страната, които са свързани с извършени от братята му в [държава] престъпления, рефлектиращи върху неговата сигурност, отправени от тях заплахи за убийство поради сключването на брак с българска гражданка, а липсват каквито и да е мотиви, свързани с полагане на грижа за семейство или негови низходящи. Желанието на лицето е свързано издаване на разрешение за пребиваване на основание чл. 24 ал.1 т.18 от ЗЧРБ във връзка с чл. 24 ал. 7 от ЗЧРБ на основание настъпили „извънредни обстоятелства“, каквито сключения брак и създалото се във връзка с това семейно положение не са.
Съгласно чл.24 ал.7 от ЗЧРБ, при наличието на извънредни обстоятелства на членовете на семейството на продължително, дългосрочно или постоянно пребиваващ чужденец и на членовете на семейството на български гражданин по чл. 2, ал. 6 т. 1, 2 и 3 може да бъде издадено еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване по ред, определен с правилника за прилагане на закона. От друга страна, под "Извънредни обстоятелства”, законодателят е имал предвид стихийни и природни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и обстоятелства, довели до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и други събития, настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати.
В конкретния случай е видно, че чуждия гражданин не е изпълнил условието на чл. 15 от ЗЧРБ и не му е бил положен визов стикер тип „D“ в документа за задгранично пътуване в някой от консулските служби на Република България извън страната, като не е изпълнено едно от кумулативните условия заложени в чл. 24, ал. 1 ЗЧРБ.
На следващо място, административният орган правилно е установил, че към приложените документи е приложено полицейско удостоверение, а не свидетелство за съдимост каквото е изискването на чл. 14 ал. 1 т.6 от ППЗЧРБ
От друга страна, съгласно чл.14, ал.1, т.1 от ППЗЧРБ, за получаване право на продължително пребиваване, Република България чужденеца лично предоставя в Дирекция Миграция или в ОДМВР заявление по образец към което прилага и копие от редовен документ за задгранично пътуване със страниците на снимката, личните данни, виза по чл.15 ал.1 от ЗЧРБ, когато такава се изисква и печата за последното влизане в страната за сверяване на автентичността на копието се предоставя и оригинала на документа за задгранично пътуване.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че решението като неправилно следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено решение, с което да се отхвърли жалбата на А. Сарвар срещу отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. за предоставяне на продължително пребиваване на чужденец в РБ, постановен от директора на ОД на МВР Добрич, старши комисар Н. Панчев.
С оглед изхода от спора, основателно се явява своевременно предявеното от процесуалния представител на касатора, искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Поради това А. Сарвар следва да бъде осъден да заплати на ДФЗ такова възнаграждение в размер на 200 лв. за двете инстанции, определено от съда съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,





РЕШИ:




ОТМЕНЯ решение № 159 от 12.04.2019 г. постановено по адм. дело № 772 по описа за 2018 г. на Административен съд – Добрич и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. Сарвар, [гражданство] срещу отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. за предоставяне на продължително пребиваване на чужденец в Република България, постановен от директора на ОД на МВР Добрич.
ОСЪЖДА А. Сарвар, [гражданство] да заплати на ОДМВР-Добрич сумата общо 200 /двеста/ лева, представляваща направени разноски за юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции.
Решението е окончателно.