РЕШЕНИЕ

14119
София, 21.12.2016

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Трето отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНЯ ПУНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РУМЯНА ЛИЛОВА
ЮЛИЯН КИРОВ
при секретар Никол Стефанова
и с участието
на прокурора Симона Попова
изслуша докладваното
от председателяВАНЯ ПУНЕВА
по адм. дело 14663/2015. Document Link Icon


Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], представлявана от юрк. И. Коцев, против решение № 6829/09.11.2015 г. по адм. д. № 5094/2015 г по описа на Административен съд – София-град. Изложени са твърдения за незаконосъобразност на решението като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон – чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР и чл. 4 от ЗЗЛД. Иска се отмяна на решението и уважаване на жалбата, като административният орган бъде задължен да издаде исканото удостоверение за наследници. Претендират се разноски.
Ответникът по касационната жалба - секретарят на [район], в писмен отговор е изразил становище по касационната жалба, с което изцяло подкрепя обжалваното решение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения.
Административният съд е бил сезиран с жалба срещу писмо на секретаря на [район] при СО, с което по същество е отказано издаването на удостоверение за наследници на А. С. Б. по искане на [фирма]. Съдът е съобразил, че удостоверението за наследници е било поискано, за да се потърсят по съдебен ред срещу наследниците на Б. правата на банката, произтичащи от непогасен кредит на лицето. В съдебното решение е съобразено още, че според мотивите на обжалвания отказ по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 7 от ЗЗЛД, може да бъде предоставяна исканата информация само след предоставяне на удостоверение от съда. Съдът е релевирал и обстоятелството, че актът е съобразен със становището на КЗЛД по аналогичен случай (изх. № 9521/25.08.2010 г. на КЗЛД), съгласно което информацията, съставляваща лични данни и касаеща физически лица - наследници на починалите длъжници, с цел упражняване на законен интерес по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 7 от ЗЗЛД, може да бъде предоставена само след доказване на неговото наличие по законоустановения за това ред и представяне на съдебно удостоверение по чл. 186 ГПК.
За да отхвърли жалбата на [фирма], срещу обжалвания отказ, съдът е приел, че същият е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма и при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с материалния закон.
В мотивите на обжалваното решение, съдът е разграничил правната регламентация, дадена съответно в нормата на чл. 106, ал. 1, т. 1 ЗГР и тази на чл. 106, ал. 1, т. 3 ЗГР. Според чл. 106, ал. 1, т. 1 ЗГР, данните от ЕСГРАОН се предоставят на българските и чуждестранните граждани, както и на лицата без гражданство, за които се отнасят, а също така и на трети лица, когато тези данни са от значение за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на техни законни права и интереси, а съгласно ал. 1, т. 3 на цитираната норма, български и чуждестранни юридически лица - въз основа на закон, акт на съдебната власт или разрешение на Комисията за защита на личните данни. Въз основа на така очертаната правна уредба, административният съд е приел, че ако законодателят е имал предвид данни от гражданската администрация да се предоставят на юридическите лица при същите условия, както и на физическите, това би било записано в закона, като не би било правено разграничение между физически и юридически лица.
Съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от ЗЗЛД, въз основа на която е издаден обжалваният акт, която предвижда, че обработването на лични данни е допустимо само в случаите, когато обработването е необходимо за реализиране на законните интереси на администратора на лични данни или на трето лице, на което се разкриват данните, освен когато пред тези интереси преимущество имат интересите на физическото лице, за което се отнасят данните. Установил е, че [фирма], е администратор на лични данни и спрямо общината и наследниците на починалия кредитополучател се явява трето лице, чийто законен интерес в разглеждания случай няма преимущество пред интересите на наследниците от неправомерно обработване на личните им данни. Според съда, предоставянето на личните данни в конкретния казус следва да стане при условията на чл. 106, ал. 1, т. 3 ЗГР, а приемането на обратното означава да се обезсмисли защитата на личните данни. Съдът е посочил още, че изразеното съгласие на кредитополучателя за обработване на неговите лични данни не влече след себе си наличието на съгласие за наследниците за предоставяне на личните им данни, т.е. не е налице хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от ЗЗЛД, в каквато насока са били поддържаните доводи от жалбоподателя. В мотивите на обжалваното решение е прието още, че визираната хипотеза касае обработването на лични данни, когато то е необходимо за изпълнение на задължения по договор, по който физическото лице, за което се отнасят данните, е страна, както и за действия, предхождащи сключването на договор и предприети по негово искане, но страна по договора с банката е кредитополучателят, но не и неговите наследници.
Така постановеното решение е правилно.
Правилен е изводът на съда, че оспореният административен акт е издаден в съответствие с материалноправните разпоредби. Правилно в обжалваното решение е прието, че в случая не се налице предпоставките по чл. 4, ал. 1, т. 7 ЗЗЛД, а именно, реализирането на законния интерес на администратора да събере необслужвания кредит няма преимущество пред интересите на наследниците от неправомерно обработване на личните им данни. Удостоверението за наследници е документ, удостоверяващ наследниците по закон на починало лице. Същото се издава от длъжностното лице по гражданско състояние в общината след справка в регистрите за населението, а административното производство по неговото издаване е уредено в ЗГР. Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН) е национална система за гражданска регистрация на физическите лица в Република България и източник на лични данни за тях. Данните за законните наследници на едно физическо лице се съхраняват в ЕСГРАОН. Всяко физическо или юридическо лице може да поиска извършването на административна услуга, съответно - издаването на документ, който е от значение за удостоверяване, признаване, предявяване, упражняване или погасяване на негови права и задължения. На кого се предоставят данни от ЕСГРАОН е уредено в нормата на чл. 106, ал. 1 от ЗГР, и това са три отделни категории субекти – физически лица (т. 1), държавни органи и институции (т. 2) и юридически лица (т. 3).
В случая законосъобразно административният съд е счел, че е налице хипотезата на чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР, в която са уредени условията, при наличието на които се предоставят данните от ЕСГРАОН, поискани от юридически лица, каквото е и [фирма]. В съответствие с приложимата норма на чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР, поисканите от [фирма] данни, биха подлежали на предоставяне от страна на ответника само в три изчерпателно посочени хипотези - въз основа на закон, акт на съдебната власт или разрешение на Комисията за защита на личните данни. В процесния случай, липсва което и да е от трите алтернативно предвидени условия, поради което постановеният отказ е постановен при правилно приложение на закона.
С оглед доводите в касационната жалба, че данните за наследниците на починал кредитополучател са необходими за защита на правата му, в качеството му на кредитор по договор за кредит и без тези данни същият не би могъл да индивидуализира задължените лица, в качеството им на наследници на починал длъжник, то предприетият от него ред не е единственият възможен осигуряващ защита на права и законни интереси на дружеството.
От една страна, това може да стане в рамките на едно исково производство, насочено срещу наследниците на починал длъжник, при липса на данни за техните имена, жалбоподателят, в качеството му на ищец не би могъл да индивидуализира ответниците по иска по начина, разписан в нормата на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, но за същия съществува процесуална възможност с подаване на исковата молба в съда да заяви искане за издаване на съдебно удостоверение, необходимо му за снабдяване с данни за имената на наследниците на починалия длъжник. Именно въз основа на това съдебно удостоверение и в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, какъвто съдът е длъжен да предостави на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба, жалбоподателят би могъл да се снабди от съответната община с удостоверение за наследници.
От друга страна, жалбоподателят в качеството си на кредитор, може да инициира производство по реда на чл. 51 от Закона за наследството, в рамките на което, съдът служебно събира данни за наследниците на починалото физическо лице, които стават достъпни за кредитора.
Отделно от това за касатора съществува възможността да отправи искане за разрешение до Комисията за защита на личните данни по реда на основание чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЗЛД, вр. чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР и Правилника за дейността на Комисията за защита на личните данни и нейната администрация.
Предвид всичко гореизложено, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,


РЕШИ:


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6829/09.11.2015 г. по адм. дело № 5094/2015 г. на Административен съд – София-град.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




Особено мнение на съдия Ваня Пунева

На основание чл. 21, ал. 6 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, изразявам несъгласието си с мнението на мнозинството в съдебния състав при следните мотиви.
На първо място – становището на КЗЛД, послужило като основание за постановения отказ от извършване на административната услуга, е акт постановен по реда на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЗЛД във вр. с чл. 54 и чл. 55 от ПДКЗЛДНА. Становището на Комисията е акт без правнообвързващ характер и като такъв не обвързва никого освен самата Комисия. Този акт не съдържа властническо волеизявление, с което едностранно се изпълнява закона от страна на Комисията по отношение на неговия адресат. Становището като лишено от характеристиките на индивидуален или общ административен акт не подлежи на съдебен контрол и същото следва да се възприема единствено като документ с „напътстващ“ характер относно начина на тълкуване на закона от страна на Комисията. В никакъв случай обаче, становището не може да бъде възприето като източник на права или задължения за трети лица. В тази връзка намирам, че административния орган дължи собствени мотиви по приложения от него чл. 4, ал.1, т. 7 от ЗЗЛД.
На второ – намирам, че в процесния случай, [фирма] участва в административното производството като субект, търсещ свое гражданско вземане, а не като администратор на лични данни. Да, по делото е безспорно, че банката е и администратор на лични данни, но в случая административния съд въобще не е изследвал обхвата на обработваните от банката лични данни, съобразно регистрацията му като администратор по реда на ЗЗЛД. Намирам, че при подаване на искането за издаване на удостоверението за наследници, банката следва да се приема като кредитор, за когото няма задължение по закон всяка известна му информация да обработва, чрез средствата и начина, ползвани от него като администратор на лични данни. В случая, администраторът на лични данни е административният орган, а банката е страна в производството. В случая не сме изправени пред хипотеза на предоставяне на данни между администратори на лични данни по см. на ЗЗЛД, а на предоставяне на данни от администратор на трето лице.
На трето – чл. 106 , ал. 1, т. 3 от ЗГР не изключва приложението на т. 1 по отношение на българските юридически лица. Точка 1 урежда хипотеза, когато е налице лично гражданскоправно основание, а точка 3 – когато данните се предоставят в изпълнение на закон, на акта на съдебната власт или на акт на КЗЛД. Следва ясно да се каже, че доколкото [фирма] е местно лице, регистрирано в страната, то по отношение на него „акт на КЗЛД“ от хипотезата на чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР няма каквато и да приложимост. По силата на Глава VІ от ЗЗЛД, Комисията има правомощия да разреши предоставянето на лични данни само когато техен получател или ползвател е чуждестранно физическо и юридическо лице. Както вече бе казано и не е спорно [фирма] е местно лице.
Разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР не може да се тълкува и в смисъл, че юридическите лица имат право на достъп до лични данни само въз основа на „акт на съдебната власт“ и в частност на съдебно удостоверение при и по повод нередовно предявен иск за установяване на ответниците по иска. Съдебното удостоверение не е акт на съдебна власт, а акт на съдебна администрация от една страна, а от друга - актове на съда това са решенията и определенията, постановени в исково или охранително производство. Именно въз основа на последните, след провеждане на съответното производство личните данни, следва да бъдат предоставени и когато тези данни не са от значение за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на техни законни права и интереси по арг. от противното на т. 1 от чл. 106, ал. 1 от ЗГР.
В тази връзка, следва да се тълкува и предпоставката „по силата на закон“, която хипотеза сама по себе си не е нужно да бъде обсъждана като абстрактна и незавършена норма, нуждаеща се от завършване с допълнителна нормативна регламентация.
С други думи, чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР урежда допълнителни, а не ограничителни основания на юридическите лица за предоставяне на данни от ЕСГРАОН, каквито са изрична правна норма, съдебен акт или решение на КЗЛД (по отношение на чуждестранните юридически лица).
На четвърто – ако се приеме, тълкуване на закона, направено от АССГ по отношение на чл. 106, ал. 1 т. 3 от ЗГР, това означава да се приеме, че физическите лица и едноличните търговци, претендиращи вземане към наследниците на свой длъжник, биха могли да получат достъп до процесните данните и да предприемат съответните действия във връзка с доброволното изпълнението на дълга – покана и извънсъдебно уреждане на спора, докато юридическите лица – нямат право на такъв достъп и те винаги, следва да инициират едно или друго съдебно производство, за да установят наследниците на длъжник и да установят контакт с тях.
Помиряването и доброволното изпълнение на задълженията е най-желателното и справедливо за страните разрешение на техните отношения. В тази връзка, не считам за обоснован резултат, при който физическите лица (вкл. едноличните търговци) да могат да се помиряват без съд, а юридическите – да са длъжни по закон да „съдят“ длъжниците си. Несправедливо и неразумно е, под претекст на защита на личните данни на наследниците, същите да се поставят в ситуация, чийто краен резултат винаги да ги поставя като ответник по иск спрямо техните кредитори юридически лица. С други думи, ако наследник е длъжник към финансова институция, но не знае за дълга, респ. не го оспорва, ще трябва да плати допълнителни лихви, наред с главницата, а в някои случаи и разноските в съдебното производство, само защото кредиторът е юридическо лице, спрямо което личните му данни са недостъпни на основание чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР.
На практика, при направеното тълкуване на закона от АССГ, пазейки личните данни на физическите лица, законът ги поставят в по-неблагоприятно лично положение като длъжници.
Следва да се отбележи, също така, че нито евентуалното съдебно удостоверение във връзка с процес, нито евентуалното издаване на удостоверение за наследници на основание чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗГР, установява основателност на претендираното вземане. И при двете, основание е наличието на обоснована претенция за засегнат интерес на кредитора, а не признаването на претенцията.
На пето – чл. 4, ал. 1, т. 7 от ЗЗЛД, казва, че обработването на данни е допустимо, когато „обработването е необходимо за реализиране на законните интереси на администратора на лични данни или на трето лице, на което се разкриват данните, освен когато пред тези интереси преимущество имат интересите на физическото лице, за което се отнасят данните“.
Тълкуването, дадено от АССГ и подкрепено от ВАС по отношение доказването на „преимуществото“ е изключително превратно – законът не вменява на „третото лице“ - в случая банката, претендираща вземане, да доказва - че тя има преимуществен интерес, а поставя като изключваща клауза наличието на „преимуществен интерес“ на лицето, чийто данни се търсят спрямо интереса на търсещия личните данни. В тази връзка, когато целта на евентуалната обработка на данните е само и единствено уреждането на имуществени претенции, според мен не може да се изведе заключение за „преимущество“ при сравняване на количествени показателни на едно вземане с конкретен размер. Преимущество може да има, ако се сравняват различни ценностни величини като защитата на личните данни на наследника спрямо защитата на собствеността на юридическото лице [фирма].


Ваня Пунева: