Ново Р/О: Ново Р/О, 8703 / 24.6.2014 г.


РЕШЕНИЕ

627
София, 17.01.2014

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на трети декември две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛИНА ТЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА
ЛОЗАН ПАНОВ
при секретар Анелия Станкова
и с участието
на прокурора
изслуша докладваното
от председателяВЕСЕЛИНА ТЕНЕВА
по адм. дело 1158/2013. Document Link Icon


Производството е по реда на чл. 179 и следващи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Д. С. Снисаренко, подадена чрез пълномощника му – адв. Авджийски, срещу заповед № РД-09-698 от 07.05.2009 г. на министъра на образованието и науката.
Към оспорването на Снисаренко са се присъединили В. Е. П., И. Д., О. В. Шатрова и В. Геннадиевич З., представлявани от адв. Авджийски.
Жалби срещу процесната заповед са подадени и от С. Ф. У., О. А. Синьова и Е. Е. М., чрез пълномощника им адв. Б..
Жалбоподателите поддържат оплаквания за незаконосъобразност на атакувания общ административен акт, поради противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона. Считат обжалваната заповед за дискриминационна спрямо чуждите граждани и в нарушение на чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) във връзка с чл. 2 от Протокол № 1 към същата конвенция. Молят за отмяната й в цялост. Жалбоподателите Снисаренко, У., Синьова и М. претендират присъждане на разноски по делото.
Ответникът - министърът на образованието и науката чрез процесуалния му представител юрк. В., оспорва жалбите. По развитите в депозирани писмени бележки доводи моли оспорването да бъде оставено без уважение като неоснователно.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбите за процесуално допустими като подадени в срок, от активно легитимирани страни и срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт. По делото няма данни обжалваният акт да е съобщен по надлежния ред (чл. 172 вр. с чл. 72 вр. с чл. 66 АПК), поради което съдът приема, че правото на оспорване е своевременно упражнено.
Като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, при извършената служебна проверка на законосъобразността на административния акт по реда чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд намира жалбите за основателни.
С обжалваната заповед № РД-09-698/07.05.2009 г. на министъра на образованието и науката на основание § 4, ал. 3 от Допълнителните разпоредби на Закона за народната просвета (ДР на ЗНП) и чл. 18 от Договора за Европейския съюз са определени размерите на средствата, които следва да бъдат заплащани за обучение от лицата, които не са български граждани или не са граждани на друга държава - членка на Европейския съюз, на държава-страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария, в българските държавни и общински училища за една учебна година, в зависимост от различните форми на обучение и видовете учебни заведения. В т. І от заповедта е утвърден размера на средствата за дневна форма на обучение, в т. ІІ са определени таксите за задочна, индивидуална, самостоятелна и вечерна форма на обучение, в т. ІІІ е регламентиран начина на плащане на средствата, а с т. ІV е отменена предходна заповед на същия министър - заповед № РД-09-968/20.07.2004 г.
Съдът счита, че оспореният общ административен акт е издаден при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, обуславящи извод за неговата незаконосъобразност. По делото липсват данни за изпълнение на изискването на чл. 66 АПК за уведомяване за предстоящото издаване на акта. Административната преписка не съдържа и доказателства за спазване на задължението на административния орган по чл. 69 АПК да осигури на заинтересованите лица участие в административното производство съобразно предвидените в закона форми и срокове. Материалите по делото сочат на неизпълнение на правилото на 71 АПК за обсъждане на предложенията и възраженията на заинтерсованите граждани и техните организации преди обективиране на волеизявлението на министъра на образованието и науката в атакувания акт. Няма данни и за извършено съобщаване на акта по правилата на чл. 72 АПК като елемент от фактическия състав по неговото издаване. Така констатираните процесуални пороци са от категорията на съществените и са предпоставка за отмяна на акта.
Обжалваната заповед противоречи на материалния закон. Видно от съдържанието й, същата е издадена по прилагане на нормативен акт от по-висока степен и в изпълнение на законовата делегация по § 4, ал. 3 от ДР на ЗНП. Съгласно § 4, ал. 1 от ДР на ЗНП чужди граждани имат право да се обучават в българските училища в съответствие със законите и подзаконовите нормативни актове на Република България. Нормата на § 4, ал. 2, т. 1 - 4 на ДР на ЗНП урежда случаите, в които училищното образование е безплатно за чуждите граждани. Разпоредбата на § 4, ал. 3 от ДР на ЗНП, на чието основание е издадена процесната заповед, предвижда, че в българските училища в страната и в чужбина могат да се обучават и чужди граждани срещу заплащане, като размерът на средствата, които заплащат чуждестранните граждани в държавните и в общинските училища, се утвърждава от министъра на образованието и науката. Според същия законов текст средствата се използват за нуждите на учебния процес в училищата, в които се обучават чуждите граждани.
По делото няма спор, че жалбоподателите са чужди граждани, със статут на продължително пребиваващи в Република България чужденци, за чиито деца достъпът до образование, включително до задължително такова, в държавни и общински български училища е обвързан със заплащане на определените в процесната заповед такси за обучение. Видно от приложените по делото доказателства, приемът в български училища на чужди граждани, които не попадат в хипотезите на § 4, ал. 2, т. 1 - 4 на ДР на ЗНП, не е безплатен. Условие за тази категория ученици да получат образование в държавно или общинско училище е заплащането на съответна такса, регламентирана в обжалвания министерски акт, дължима на основание тяхното гражданство и притежаването на определен статут на пребиваване в страната.
Следователно, с издаването от министъра на образованието и науката на процесната заповед е отречено на определен кръг чужденци правото на безплатно образование в български училища, включително в средни общообразователни такива. Основателни са в тази връзка твърденията на жалбоподателите, че оспореният административен акт нарушава КЗПЧОС, като допуска дискриминация на чужди граждани пред български такива, респективно - пред други чужди граждани, но с различен статут на пребиваване, в областта на безплатното образование. Налице е противоречие на процесната заповед с чл. 14 от КЗПЧОС във вр. с чл. 2 от Протокол 1 от същата конвенция. Последната е в сила за страната ни от 07.09.1992 г., поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията нейните норми имат предимство пред норми на вътрешното право, които им противоречат. Нормата на чл. 14 от КЗПЧОС гласи, че упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак, като съгласно чл. 2 от Протокол № 1 към същата конвенция на никого не може да бъде отказано право на образование. В конкретния случай, от съдържанието на процесната заповед се установява, че единствената причина, поради която жалбоподателите следва да заплатят такса за провеждане на обучението е обстоятелството, че са чужди граждани. Това безспорно представлява дискриминация по признак "национален произход", с което са нарушени и правата им, залегнали в чл. 14 от ЕКПЧ във връзка с чл. 2 от Протокол № 1 към същата конвенция. В този смисъл е постановено решение на Европейския съд за правата на човека от 21.06.2011 г. по дело „Пономарьови срещу България” по искова молба № 5335/2005 година.
По изложените съображения следва да се приеме, че заповед № РД-09-698/2009 г. на министъра на образованието и науката е незаконосъобразна на основание чл. 146, ал. 3 и ал. 4 АПК и като такава следва да бъде отменена.
С оглед изхода на спора в настоящата му фаза искането на жалбоподателите Д. Снисаренко, С. У., О. Синьова и Е. М. за присъждане на направените от тях деловодни разноски следва да бъде уважено до размера на доказаното заплащане на претендираните суми. Видно от приложените по делото платежни документи, оспорващите са внесли държавна такса в размер на 10 лв. за всеки от тях съгласно чл. 12, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 2б, б."а" от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието. Жалбоподателят Снисаренко е платил и такса в размер на 20 лв. за обнародване в „Държавен вестник” на обявление за оспорването съгласно изискването на чл. 181 АПК. Доказателства за реално изплатено от страните адвокатско възнаграждение обаче не са налице, поради което разноски за такова не са дължими в тяхна полза. Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора за правна защита следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка (Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК). В представения договор за правна защита и съдействие, сключен между Снисаренко и адв. Авджийски, е уговорен адвокатски хонорар в размер на 200 лева, платими по банков път. В същия е отразено, че сумата е платена на 13.11.2012г. по банкова сметка, но доказателства за извършено плащане липсват. В приложените 3 бр. договори за правна защита и съдействие между адв. Б. и съответно С. У., О. Синьова и Е. М. е договорено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 500 лв. с вписване, че същата сума е платена, без да е посочен начина и срока на плащане – в брой или по банков път. След като в договорите няма отразяване възнаграждението да е заплатено в брой, то договореното заплащане на адвокатско възнаграждение следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането, което в случая не е сторено. При недоказано заплащане на възнаграждението не са налице основания за присъждането му. Поради това Министерство на образованието и науката следва да бъде осъдено да заплати на поискалите разноски жалбоподатели само разходите, представляващи заплатени от тях държавни такси, както следва: 30 лева (от които 10 лв. държавна такса и 20 лв. такса за обнародване в „Държавен вестник” на обявление за оспорването) на Д. Снисаренко и по 10 лв. на С. У., на О. Синьова и на Е. М..
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение
РЕШИ:

ОТМЕНЯ заповед № РД-09-698 от 07.05.2009 г. на министъра на образованието и науката.
ОСЪЖДА Министерство на образованието и науката за заплати на Д. С. Снисаренко направените по делото разноски в размер на 30 лева.
ОСЪЖДА Министерство на образованието и науката за заплати на С. Ф. У. направените по делото разноски в размер 10 лева.
ОСЪЖДА Министерство на образованието и науката за заплати на О. А. Синьова направените по делото разноски в размер на 10 лева.
ОСЪЖДА Министерство на образованието и науката за заплати на Е. Е. М. направените по делото разноски в размер на 10 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му.

Особено мнение: