РЕШЕНИЕ

11351
София, 24.07.2019

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СОНЯ ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АРНАУДОВА
ВЕСЕЛА АНДОНОВА
при секретар Боряна Георгиева
и с участието
на прокурора Камелия Николова
изслуша докладваното
от съдиятаВЕСЕЛА АНДОНОВА
по адм. дело 11558/2018. Document Link Icon


Производството e по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директор на Дирекция "Миграция" към Министерство на вътрешните работи (МВР) срещу решение № 4337/26.06.2018 г., постановено по административно дело № 3500/2018 г. на Административен съд – София-град, с което е отменен отказ за издаване на разрешение за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на Европейския съюз (ЕС) в Република България, рег. № 5364р-1715 от 26.01.2018 г. на директор Дирекция "Миграция", поправен със заповед № УРИ 5364з-511 от 29.03.2018 г. на заместващ директор Дирекция "Миграция" и е изпратена преписката за ново произнасяне от административния орган. В касационната жалба са развити съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че решението по дело С-673/16 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) касае спор, който не е идентичен с настоящия, поради което неправилно първоинстанционният съд се е позовал на решението по посоченото дело. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което да се отхвърли жалбата. Претендират се разноски. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – К. Палма оспорва същата като неоснователна. Моли съдебното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила по съображения подробно изложени в депозираните по делото писмени бележки. Претендира разноски, за които представя списък.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение е отменен отказ за издаване на разрешение за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС в Република България, рег. № 5364р-1715 от 26.01.2018 г. на директор Дирекция "Миграция", поправен със заповед № УРИ 5364з-511 от 29.03.2018 г. на заместващ директор Дирекция "Миграция" и е изпратена преписката за ново произнасяне от административния орган.
В първоинстанционното производство е установено, че на 30.11.2017 г. Палма К. се обърнала към директора на Дирекция "Миграция" МВР със заявление № 53936 за предоставяне на пребиваване в Република България в което е посочено, че е влязла в Република България на 09.11.2017 г. през ГКПП Калотина. Желанието й е да й бъде предоставено право на пребиваване в Република България на основание чл. 9а Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани и членове на техните семейства (ЗВПНРБГЕСБГЧТС) поради това, че е член на семейството на гражданин на Европейския съюз. Приложено е копие от национален паспорт, декларация с нотариално заверени подписи от заявителката и от Д. Мариама, че двете са във фактическо съжителство по смисъла на чл. 8, ал.2, т.2 ЗВПНРБГЕСБГЧТС, живеят заедно от 12 години, а в България ще живеят на адрес [населено място], [адрес]. Приложена е и декларация, според която Д. Мариама изразява готовност да предоставя подслон и издръжка на Палма К., с която е във фактическо съжителство.
На 01.06.2016 г. в кметството на [населено място], е сключен граждански брак между К. Палма и Мариама Д..
На 01.12.2017 г. до Палма К. е изпратено указание да представи документ за фактическо съжителство, издаден от държава–членка на ЕС, преведен и легализиран.
Спрямо Палма К. е издадено разрешение за пребиваване на основание Директива 2004/38 за срок до 11.12.2017 г.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон.
За да стигне до този резултат съдът е посочил, че преюдициалното запитване на Конституционния съд на Румъния във връзка с което е образувано дело С-673/2016 г., дава на СЕС повод за първи път да се произнесе относно понятието "съпруг" по смисъла на Директива 2004/38 във връзка с брак, сключен между лица от един и същи пол, като става въпрос за брака като правен институт, при това само и единствено във връзка със свободното движение на гражданите на Европейския съюз.
Анализирайки решение от 05.06.2013 г. по дело С-673/2016 г. на СЕС, първоинстанционният съд е посочил, че отказът на органите на държавата – членка да признаят – единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна – брака с гражданин на съюза от същия пол, сключен в съответствие с правото на друга държава – членка по време на реалното им пребиваване в нея, би могло да възпрепятства упражняването на закрепеното в чл. 21, параграф 1 ДФЕС право на този гражданин на Съюза да се движи и пребивава свободно на територията на държавите – членки.
По тези съображения първостепенният съд е счел, че са налице основания за уважаване на жалбата и е отменил обжалвания отказ, като е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото заявление.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
Съгласно чл. 9а от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства (ЗВПНРБГЕСЧТС), на член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който не е гражданин на Европейския съюз и не е упражнил правото си на свободно движение, се издава разрешение за пребиваване съгласно изискванията на Регламент (ЕО) № 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни.
От представените по делото писмени доказателства безспорно установено е, че Палма К. е подала заявление за издаване на разрешение за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС в Република България. Заявителят е гражданин на [държава], сключил граждански брак с Мариама Д. – лице от същия пол, гражданин на държава – членка на ЕС, съгласно представен документ за граждански брак от 01.06.2016 г., изготвен в [населено място], [държава].
За да постанови обжалвания отказ, административният орган се е позовал на чл. 46, ал.1, изр. първо от Конституцията на Република България и чл. 5 във вр. с чл. 2, т. 2 от Семейния кодекс (СК).
В съответствие с чл. 46, ал.1, изр. първо от Конституцията на Република България, бракът е доброволен съюз между мъж и жена, като съгласно чл. 5 СК, бракът се сключва по взаимно, свободно и изрично съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние, а чл. 2, т. 2 СК предвижда, че семейните отношения се уреждат съобразно принципа за равенство на мъжа и жената.
Безспорно съгласно посочените разпоредби от българското законодателство, лица от един и същи пол нямат законово право да сключат граждански брак в Република България. Спорният по делото въпрос обаче не е свързан със сключването на граждански брак в Република България, а с наличието или не на предпоставките за издаване на разрешение за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС в Република България. Посочените от административния орган правни основания са напълно неотносими към предмета на спора, като последното обосновава извод за материална незаконосъобразност на обжалвания отказ само на това основание. В случая не става въпрос за семейното положение на лицата, съгласно българското законодателство, в каквато насока са доводите на касатора, а за издаване на разрешение за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС.
Предпоставките за издаване на разрешение за пребиваване са посочени в чл. 9а ЗВПНРБГЕСЧТС, а именно: заявлението да е подадено от член на семейството на гражданин на Европейския съюз, заявителят да не е гражданин на Европейския съюз и да не е упражнил правото си на свободно движение. Разрешението за пребиваване се издава съгласно изискванията на Регламент (ЕО) № 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни.
В съответствие с чл. 1, параграф 2, б. „б” от Регламент (ЕО) № 1030/2002, гражданин на трета страна означава лице, което не е гражданин на Европейския съюз по смисъла на член 17, параграф 1 от Договора. От представените по делото доказателства се установява, че К. Палма е гражданин на [държава], т.е. налице е първата предпоставка на закона, заявителят да не е гражданин на ЕС.
Разпоредбата на чл. 2, т. 2, б. „а” от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година предвижда, че член на семейството по смисъла на Директивата означава съпруг/съпруга. Посочената директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава–членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства (така, както са определени в член 2, точка 2), които ги придружават или се присъединяват към тях – чл. 3, параграф 1, като съгласно чл. 7, параграф 2 от Директивата, правото на пребиваване, предвидено в параграф 1, обхваща и членове на семейството, които не са граждани на държава–членка и които придружават или се присъединяват към гражданина на Съюза в приемащата държава–членка, при условие че този гражданин на Съюза отговаря на условията, посочени в параграф 1, букви а), б) или в).
Съгласно § 1, т. 1, б. „а” от ДР на ЗВПНРБГЕСЧТС (в приложимата редакция преди доп., бр. 34 от 2019 г.), член на семейството на гражданин на Европейския съюз" е лице, с което гражданинът на Европейския съюз е сключил брак или има фактическо съжителство, удостоверено с официален документ, издаден от друга държава – членка на Европейския съюз.
По делото е приет като доказателство документ, издаден от кметство на [населено място], [държава] за сключен граждански брак между Палма К. и Мариама Д. от 01.06.2016 г. Видно от мотивите на обжалвания отказ, административният орган приема, че този документ противоречи на разпоредбите на чл. 46, ал.1, т. 1 от Конституцията на Република България и чл. 5 СК. Доводите на административния орган, с които на основание българското законодателство не се признава сключеният в Република [държава] граждански брак между лица от един и същи пол, противоречи на посочената по горе дефиниция за „член на семейството на гражданин на ЕС”. На практика административният орган, позовавайки се на българското законодателство не признава документ за сключен граждански брак съгласно законодателството на държава – членка на ЕС, в нарушение на относимите правни норми.
Както беше посочено, Директива 2004/38 урежда условията за влизане и пребиваване на гражданите на Съюза в държавите членки, различни от държавата членка, на която са граждани, и че тази директива не позволява да се изведе производно право на пребиваване в полза на гражданите на трети държави, членове на семейството на гражданин на Съюза, в държавата членка, на която последният е гражданин (вж. в този смисъл решения от 12 март 2014 г., O. и B., C-456/12, EU:C:2014:135, т. 37, от 10 май 2017 г., Chavez-Vilchez и др., C-133/15, EU:C:2017:354, т. 53 и от 14 ноември 2017 г., Lounes, C-165/16, EU:C:2017:862, т. 33). Ето защо, разпоредбите на Директивата са относими към предмета на настоящия спор и доводите на касатора, че решение от 05 юни 2018 г., Coman, С-673/16, EU:C:2018:385 е неотносимо към предмета на спора, са неоснователни доколкото със същото се тълкуват разпоредби от относимата към предмета на спора Директива 2004/38. Действително фактическата обстановка по посоченото дело на СЕС е различна от настоящата, тъй като касае член на семейството на гражданин на Съюза, в държава членка, на която последният е гражданин, като съдът в т. 21 от решението изрично е посочил, че Директива 2004/38, чието тълкуване се иска, не би могла да учреди производно право на пребиваване в полза на члена на семейството на гражданина на [държава]. Въпреки това е прието, че посоченото обстоятелство не е пречка Съдът да предостави на запитващата юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, като е тълкувал разпоредби от Директивата, приложима по аналогия към този случай (решение от 05 юни 2018 г., Coman, С-673/16, EU:C:2018:385, т. 22).
Използваното в член 2, точка 2, буква а) от Директива 2004/38 понятие „съпруг/съпруга“ обозначава лице, свързано с друго лице в брачен съюз (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2008 г., Metock и др., C-127/08, EU:C:2008:449, т. 98 и 99). Колкото до въпроса дали това понятие включва гражданина на трета страна от същия пол като гражданина на Съюза, с когото е сключил брак в държава членка в съответствие с нейното право, следва най-напред да се подчертае, че понятието „съпруг/съпруга“ по смисъла на Директива 2004/38 е неутрално от гледна точка на пола и съответно може да обхваща съпруга от същия пол на съответния гражданин на Съюза (вж. в този смисъл решението от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 35).
Следва да се подчертае, че докато за целите на преценката дали да се квалифицира като „член на семейството“ партньорът, с когото гражданинът на Съюза е сключил регистрирано съжителство въз основа на законодателството на държава членка, член 2, точка 2, буква б) от Директива 2004/38 препраща към условията, посочени в приложимото законодателство на държавата членка, в която смята да отиде или да пребивава въпросният гражданин на Съюза, то член 2, точка 2, буква а) от тази директива, не съдържа подобно препращане във връзка с понятието „съпруг/съпруга“ по смисъла на Директивата. Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 36).
Безспорно правилата за гражданското състояние, към които спадат правилата за брака, са от компетентността на държавите членки, а правото на Съюза не засяга тази тяхна компетентност (вж. в този смисъл решения от 2 октомври 2003 г., Garcia Avello, C-148/02, EU:C:2003:539, т. 25, от 1 април 2008 г., Maruko, C-267/06, EU:C:2008:179, т. 59 и от 14 октомври 2008 г., Grunkin и Paul, C-353/06, EU:C:2008:559, т. 16). В този смисъл държавите членки разполагат със свободата да предвидят или да не предвидят брак между лица от един и същи пол (решение от 24 ноември 2016 г., Parris, C-443/15, EU:C:2016:897, т. 59). При упражняването на тази компетентност държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и по-конкретно разпоредбите на Договора относно признатата на всеки гражданин на Съюза свобода да се движи и да пребивава на територията на държавите членки (вж. в този смисъл решения от 2 октомври 2003 г., Garcia Avello, C-148/02, EU:C:2003:539, т. 25, от 14 октомври 2008 г., Grunkin и Paul, C-353/06, EU:C:2008:559, т. 16 и от 2 юни 2016 г., Bogendorff von Wolffersdorff, C-438/14, EU:C:2016:401, т. 32).
Изрично в т. 39 от решението по дело С-673/16 съдът е посочил, че да се остави на държавите членки възможността да допускат или да не допускат влизането и пребиваването на тяхна територия на гражданин на трета страна, чийто брак с гражданин на Съюза от същия пол е сключен в държава членка в съответствие с нейното право, според това дали разпоредбите на националното право предвиждат или не предвиждат брака между лица от един и същ пол, би довело дотам свободата на движение на гражданите на Съюза, които вече са я упражнили, да се различава от една държава членка в друга в зависимост от такива разпоредби на националното право (вж. по аналогия решение от 25 юли 2008 г., Metock и др., C-127/08, EU:C:2008:449, т. 67).
Следователно е налице и втората предпоставка на посочената правна норма, а именно: заявителката е член на семейството на гражданин на ЕС като изрично следва да се подчертае, че единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна – бракът между лица от един и същ пол, сключен в друга държава членка, в съответствие с нейното право, не накърнява института на брака в приемащата държава – членка, в случая Република България, който е дефиниран в националното право.
Действително в обжалваното решение, първоинстанционният съд неправилно се е позовал на чл. 21, параграф 1 ДФЕС, който е относим към граждани на трети държави, членове на семейството на граждани на Съюза, които не могат въз основа на разпоредбите на Директива 2004/38 да се ползват от производно право на пребиваване в държавата членка, чийто гражданин е този гражданин на Съюза, какъвто не настоящият случай, но този порок не се отразява на законосъобразността на крайния извод на съда за материална незаконосъобразност на обжалвания отказ.
Неоснователни са доводите изложени от представителят на ВАП, че съдът е следвало да извърши проверка дали представените документи във връзка с подаденото заявление, обосновават предпоставките за продължително пребиваване на К. Палма на територията на Република България, тъй като съдът е изложил мотиви съобразно посочените от административния орган правни и фактически основания. Самият орган не е изложил подобни съображения, което обосновава извод за незаконосъобразност на административния акт, а не на съдебното решение.
Законосъобразно в случая съдът е отменил оспорения отказ и е върнал преписката за ново произнасяне на административния орган.
Предвид гореизложеното не са налице касационни основания за отмяна на решението и същото следва да се остави в сила.
При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени сторените по настоящото дело съдебни разноски, представляващи заплатен адвокатски хонорар, като бъде осъден касационният жалбоподател да заплати сумата от 1000 лв., съгласно представен по делото Договор за правна защита и съдействие от 13.05.2019 г. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно предвид фактическата и правна сложност на спора.
При така изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4337/26.06.2018 г., постановено по административно дело № 3500/2018 г. на Административен съд – София-град.
ОСЪЖДА Дирекция „Миграция” при Министерство на вътрешните работи, да заплати на К. Палма, гражданин на [държава], сумата в размер на 1000 (хиляда) лева, представляваща разноски по делото.
Решението е окончателно.