ОПРЕДЕЛЕНИЕ

11176
София, 20.08.2020

Върховният административен съд на Република България - Пето отделение, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛИНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЮЛИЯ КОВАЧЕВА
МАРИЯ НИКОЛОВА
при секретар
и с участието
на прокурора
изслуша докладваното
от съдиятаЮЛИЯ КОВАЧЕВА
по адм. дело 7423/2020. Document Link Icon


Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по частна жалба на А. Цветанов срещу определение № 1809 от 06.03.2020 г. по адм. дело № 11272/2019 г. на Административен съд – София град. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му, като се върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски по делото.
Ответникът по частната жалба – Национална агенция за приходите, поддържа, че обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила.
Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения:
С обжалваното определение Административен съд – София град е постановил връщане на исковата молба на А. Цветанов срещу Националната агенция за приходи, с която се претендира обезщетение в размер на 1000 лева за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение от Националната агенция за приходите в достатъчна степен на задължението й по чл. 59, ал. 1 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) и член 24 и 32 от Регламент (ЕС) 2016/678 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Общ регламент относно защитата на личните данни, Регламент (ЕС) 2016/679) и е прекратил производството по адм. дело № 11272/2019 г. по описа на АССГ.
Съдът е приел от фактическа страна, че е сезиран от А. Цветанов с искова молба, подадена срещу Националната агенция за приходи, с искане да му заплати обезщетение в размер на 1000 лева за претърпените от него неимуществени вреди поради неизпълнение задълженията по чл. 59, ал. 1 ЗЗЛД, член 24 и 32 от Общия регламент относно защитата на личните данни, в резултат на което са разкрити неправомерно негови лични данни. В исковата молба ищецът се позовава на чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД и на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). С главния иск е съединен иск за заплащане на законната лихва върху претендираното обезщетението, считано от 15.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземанията.
С обжалваното определение съдът е приел, че с исковата молба се претендира единствено обезщетение за причинени неимуществени вреди, а не се обжалват като незаконосъобразни конкретни действия и/или актове на ответника, изразяващи се в предоставяне на неправомерен достъп и разпространение на личните данни. Съдът е обсъдил приложението на чл. 39, ал. 1 и 2 ЗЗЛД и е достигнал до извод, че установяване на факта на нарушението в производство по чл. 39, ал. 1 е положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск за обезщетение за вреди по чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД. Приел е, че в хипотезата на чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД нарушението се установява по два начина – с влязъл в сила административен акт от компетентния административен орган – Комисията за защита на личните данни, или с акт на съда. Изтъкнал е, че в случая с исковата молба не се иска установяване на релевантни факти от значение за преценката налице ли е нарушаване на индивидуални права на ищцата, нито се иска изрична отмяна на незаконосъобразни действия/бездействия и/или актове на администратора, с които се нарушават правата по Регламент (ЕС) 2016/679 и не е инициирано производство по чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, а производството по чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД е специално и искането за обезщетение е допустимо само ако е предявено с жалба срещу действия или актове на администратора на лични данни. На следващо място е приел, че действията на НАП не са по конкретно административно правоотношение, в петитума на исковата молба няма искане за установяване на незаконосъобразност на действия/бездействия на администратора на лични данни, а съдържа само претенция за обезщетение. При тези съображения, като е приел, че липсва сезиране на съда по реда на чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, съответно по чл. 203 и сл. АПК, съдът е счел предявения иск за недопустим и е постановил обжалвания резултат.
Недоволен от прекратителното определение, частният жалбоподател изразява становище, че съдът неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД, като счита, че същият е по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Излага доводи, че в разглеждания случай не е налице нито акт на административния орган, нито действие, а е налице бездействие, от което е настъпил неправомерният резултат, за който претендира обезщетение. Поради това намира, че претенцията му е допустима и иска да се върне делото на първоинстанционния съд за разглеждането й по същество.
Върховният административен съд намира, че обжалваното определение е неправилно поради неправилно тълкуване и прилагане на релевантната нормативна уредба.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от Конституцията, Република България участва в изграждането и развитието на Европейски съюз, а по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. С оглед на това регламентираните в Договора за Европейския съюз и в Договора за функциониране на Европейския съюз права на правните субекти имат предимство пред норми на вътрешното право, които им противоречат. Същото важи и за Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), която по силата на член 6, параграф 1 ДФЕС има същата юридическа сила като договорите.
Член 8, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата/ХОПЕС) и член 16, параграф 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) предвиждат, че всеки има право на защита на личните му данни. Защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни е основно право. Правилата по отношение на защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни, както и защитата на основни права и свободи на физическите лица и по-специално тяхното право на защита на личните данни, са определени в Регламент (ЕС) 2016/679. На основание член 288, параграф 2 ДФЕС регламентът е акт с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всяка една държава членка.
Правото на ефективна съдебна защита срещу администратор или обработващ лични данни е уредено в член 79, параграф 1 от Общия регламент, който предвижда, че без да се засягат които и да било налични административни или несъдебни средства за защита, включително правото на подаване на жалба до надзорен орган съгласно член 77, всеки субект на данни има право на ефективна съдебна защита, когато счита, че правата му по регламента са били нарушени в резултат на обработване на личните му данни, което не е в съответствие с регламента. Производствата срещу даден администратор или обработващ лични данни се образуват пред съдилищата на държавата членка, в която администраторът или обработващият лични данни има място на установяване – член 79, параграф 2.
Правото на обезщетение и отговорност за причинени вреди е предвидено в член 82, параграф 1 от Общия регламент, съгласно който всяко лице, което е претърпяло материални или нематериални вреди в резултат на нарушение на регламента, има право да получи обезщетение от администратора или обработващия лични данни за нанесените вреди. Администраторът, участващ в обработването на лични данни, носи отговорност за вреди, произтичащи от извършеното обработване, което нарушава регламента. Съгласно член 82, параграф 6, съдебните производства във връзка с упражняването на правото на обезщетение се образуват пред съдилища, компетентни, съгласно правото на държавата членка, посочена в член 79, параграф 2. Националната нормативна уредба за защита правата на физическите лица при обработване на личните им данни, доколкото същите не са уредени в Регламент (ЕС) 2016/79, се съдържа в Закона за защита на личните данни – чл. 1, ал. 1 ЗЗЛД. Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, при нарушаване на правата му по Регламент (ЕС) 2016/679 и по закона субектът на данни може да обжалва действия и актове на администратора и на обработващия лични данни пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В производството по ал. 1 субектът на данни може да иска обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на неправомерно обработване на лични данни от страна на администратора или на обработващия лични данни – чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД. В чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД не се съдържа специална процесуална уредба относно реда за упражняване на правото на субекта да сезира съда за нарушените му права при обработване на личните му данни, а се препраща към общия административнопроцесуален закон за търсене на отговорност на всички администратори на лични данни, независимо от тяхната правосубектност и притежавани качества (публични органи или частноправни субекти), по аргумент от § 1, т. 1 АПК. Предмет на проверка по съществото на спора е установяването дали актът, действието или бездействието на администратора на лични данни е съответно на регламента за защита на личните данни. Незаконосъобразността на акта, действието или бездействието, което е в пряка причинна връзка с претендираната вреда е основание за ангажиране на отговорността на извършителя и в този контекст чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД дава правна възможност на субекта на данни да предяви и претенцията за обезщетение, която да бъде разгледана в същото производство. Процесуалният ред, по който засегнатият субект може да търси обезщетение и отговорност за причинените вреди поради неправомерно обработване на личните му данни, е уреден в глава единадесета „Производство за обезщетения“ на Административнопроцесуалния кодекс.
Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава единадесета. В зависимост от правната характеристика на източника, от който се претендират вреди – административен акт, действие или бездействие, в чл. 204, ал. 1 – 4 АПК законодателят е предвидил различни процесуални възможности за реализиране на правото на обезщетение: след отмяна на административния акт по съответния ред – чл. 204, ал. 1 АПК; при предявяване на претенцията за обезщетение в производството по оспорване на административния акт – чл. 204, ал. 2 АПК; при установяване на незаконосъобразността на акт, който е нищожен или оттеглен в производството по иска за обезщетение – чл. 204, ал. 3 АПК и при установяване на незаконосъобразността на действието или бездействието от съда, пред който е предявен искът за обезщетението – чл. 204, ал. 4 АПК.
В хипотезата на претендиране на вреди от бездействие на администратора на лични данни, към която следва да се подведе настоящият казус, незаконосъобразността на бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение – чл. 204, ал. 4 АПК.
Както вече се посочи, по силата на член 82, параграф 6 от Общия регламент относно защитата на личните данни, всеки засегнат частноправен субект може да предяви иск за обезщетение ако са нарушени правата му по този регламент, ако нарушението е „достатъчно съществено“ и е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредите. Материалноправните предпоставки на отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, произтичат директно от наднационалния правен ред. Член 203, ал. 1 АПК, в редакцията ДВ, бр. 77 от 2018 г., го поставя в подведомственост на административния съд, когато вредите имат за причина нарушение на правото на ЕС с акт, действие или бездействие на административен орган или на длъжностно лице от неговата администрация. Съгласно чл. 203, ал. 2 АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В допълнение трябва да се подчертае, че към настоящия момент в сила е чл. 203, ал. 3 (нова) АПК, ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г., съгласно който по реда на глава единадесета се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз, а съгласно чл. 2в ЗОДОВ, ДВ, бр. 94 от 2019 г., когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като с оглед на алинея 3 приложение намират и правилата на Закона за отговорността на държавата.
Прегледът на нормативната уредба сочи, че с чл. 39, ал. 1 и 2 ЗЗЛД не се урежда специален ред по смисъла на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, който изключва разглеждането на претенцията на ищеца за обезщетение на претърпените вреди в резултат на бездействието на администратора на лични данни по общия процесуален ред, регламентиран в чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Изводът на съда в обратния смисъл е неправилен и не се споделя от касационната инстанция.
В тази връзка отново трябва да се подчертае разграничението между незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на органа при осъществяване на административната дейност по обработване на личните данни като условие за ангажиране обективната отговорност на държавата, т.е. като материално правно условие за основателност на претенцията, и предварителната отмяна на акта, съответно – установяване на незаконосъобразността на действието/бездействието с влязъл в сила административен или съдебен акт, като процесуално изискване за допустимост на сезирането на съда с иск по чл. 203 и сл. АПК. Второто, по съображенията изложени по-горе, се явява допълнително ограничително условие, което не намира нормативно основание.
Неоснователни са възраженията на ответника по частната жалба във връзка с правилото на чл. 39, ал. 4 ЗЗЛД, което предвижда, че субектът на данни не може да сезира съда, когато има висящо производство пред комисията за същото нарушение или нейно решение относно същото нарушение е обжалвано и няма влязло в сила решение на съда. По искане на физическото лице комисията удостоверява липсата на висящо производство пред нея по същия спор. Правилото не допуска воденето едновременно на производство за установяване на нарушения по този закон пред административния орган и пред съда. От разпоредбата на чл. 39, ал. 4 ЗЗЛД следва, че процесуална пречка за сезиране на съда е висящо производство пред комисията, образувано по жалба на същия засегнат субект, при идентичност на предмета на нарушението и нарушителя, съответно когато страните са отнесли към съда спора за законосъобразност на решението на надзорния орган. Целта на разпоредбата е да не допуска идентични спорове да се развиват паралелно пред надзорния орган и пред съда. Разпоредбата на чл. 39, ал. 4 ЗЗЛД следва да бъде тълкувана и прилагана в контекста на общите правила за подведомственост на споровете, които не допускат да бъде конкурирана компетентността на съда, който е приел оспорването/иска за разглеждане, респ. да се развият паралелно съдебни производства по различен процесуален ред, но с идентични страни и предмет. В случая по делото няма данни за висящо административно производство пред КЗЛД по жалба на частния жалбоподател.
На съда е служебно известно решение № ППН-02-399 от 22.08.2019 г., с което Комисията за защита на личните данни, на основание член 58, параграф 2, буква г) във връзка с член 57, параграф 1, буква а), в изпълнение на правомощията си да наблюдава и осигурява прилагането на Регламент (ЕС) 2016/679, е разпоредила на администратора на лични данни - Националната агенция за приходите, да съобрази операциите по обработването на данни с посочените мерки по т. 1 – 20 в 6-месечен срок и да уведоми комисията, както и издаденото от надзорния орган наказателно постановление № 004 от 28.08.2019 г., с което е наложена имуществена санкция на Националната агенция за приходите. Съгласно чл. 84 (нов – ДВ, бр. 17 от 26.02.2019 г.), ал. 1 ЗЗЛД мерките по чл. 58, параграф 2, букви а) – з) и й) от Регламент (ЕС) 2016/679 и мерките по член 80, ал. 1, т. 3, 4 и 5 от закона са принудителни административни мерки по смисъла на Закона за административните нарушения и наказания и решението на комисията, с което се прилагат, подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Следователно, не е налице идентичност на страните и предмета на делото по смисъла на чл. 39, ал. 4 АПК, поради което висящите съдебни спорове за законосъобразност на административния и административнонаказателния акт на КЗЛД не са процесуална пречка за разглеждане на исковата претенция на частния жалбоподател. Съгласно правилото на член 79, параграф 1 от Общия регламент за защита на личните данни, субектът на данни разполага с право на ефективна съдебна защита независимо от наличните административни или несъдебни средства за защита, включително правото на подаване на жалба до надзорен орган. След като частният жалбоподател не е упражнил правото си на защита по друг ред, не е възможно да бъде отречено правото му да предяви осъдителен иск за обезщетение, гарантирано от Общия регламент за защита на личните данни, т.к. това би представлявало поставяне на допълнително условие от националното право, в нарушение на принципите на равностойност и ефективност.
Предвид изложеното, обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, като се върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Разноските ще бъдат присъдени с оглед изхода на спора.
Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 1809 от 06.03.2020 г. по адм. дело № 11272/2019 г. на Административен съд – София град.
ВРЪЩА делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.