РЕШЕНИЕ

5130
София, 14.04.2014

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Шесто отделение, в съдебно заседание на единадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ЕЛЕНКОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
при секретар Росица Тодорова
и с участието
на прокурора Лилия Маринова
изслуша докладваното
от председателяАЛЕКСАНДЪР ЕЛЕНКОВ
по адм. дело 16695/2013. Document Link Icon


Производство по по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на акционерното търговско дружество [фирма], [населено място], подадена от неговия процесуален представител по пълномощно адвокат Ю. П. Д. от [населено място], срещу решение № 26 от 31.10.2013 г. по адм. дело № 470/2013 г. на Административен съд – [населено място].
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
І. От данните по делото е видно, че:
1. При извършена на 31.07.2013 г. проверка за спазване на трудовото законодателство в търговското дружество – жалбоподател, негови длъжностни лица (гл. счетоводител и касиер) изготвили справка изх. № 307 от същата дата 31.07.2013 г., според която справка (на л. 13 от делото на В.) "за месец април 2013 г. от каса с РКО е изплатена работна заплата на работници и служители в размер на 10733,68 лв. и остават за изплащане още 60159,47 лв., а за месец май 2013 г. от каса с РКО е изплатена работна заплата 3126,17 лв. и остават за изплащане още 68709,54 лв."
2. Въз основа на тази справка проверяващите служители на Дирекция "Инспекция по труда", [населено място] – главен инспектор С. Г. и асистент Ц. Н. – издали задължително предписание по чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ) работодателят [фирма] да изпълнява задължението си по чл. 128, т. 2 КТ да заплаща в установените срокове уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
3. [фирма] е оспорило това предписание с аргумента, че то е издадено "от некомпетентен орган, при неспазване на предвидената за това форма, касаеща и наличието на всички предвидени от закона реквизити, при съществено нарушение на процесуалните и материалните норми и в противоречие с целта на закона".
4. С посоченото по-горе решение Врачанският административен съд е отхвърлил жалбата на търговското дружество-работодател със следните мотиви: "Посочената разпоредба на чл. 128, т. 2 КТ задължава работодателя да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа изцяло и навреме. Поради неговия характер, дори само с един ден просрочие, е налице забава в изпълнението на това основно задължение на работодателя. В случая от извършената проверка е установено, че за м.април е изплатено частично (около 9 %) от дължимото трудово възнаграждение, а за м. май 2013 г. е налице минимално плащане и не са изплатени дължимите трудови възнаграждения на работещите, с оглед на което дадените предписания са законосъобразни (...) Страните по трудовото правоотношение имат възможност да договарят и други, освен предвидените в чл. 270, ал. 2, пр. 1 КТ срокове за двукратно изплащане на трудовото възнаграждение. Това не означава, че е допустимо да се нарушава ежемесечния интервал на заплащане на престирания труд."
ІІ. Доводите в касационната жалба са за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Основани са на следните аргументи:
1. Неправилно е прието за установено, че посочените в протокола длъжностни лица са заемали съответните длъжности, въз основа на които са разполагали с материалната компетентност да издават задължителни предписания. Този извод е направен само въз основа на приложените по делото заповеди във връзка с трудови и служебни правоотношения, но те не обосновават съответната административна компетентност към датата на съставяне на оспорения протокол (с който е дадено задължителното предписание). Самият устройствен правилник на ИА "Г." изрично предвижда как и по какъв начин инспекторът в Г. и съответните дирекции удостоверява правомощията си, а именно – със служебна карта. Но такива доказателства по делото не били ангажирани.
2. Задължителното предписание е да се изплатят в установените срокове уговорените трудови възнаграждения, но изобщо по делото не ставало ясно какви са тези конкретни срокове и от какво произтичат – дали от закона, дали от съдържанието на самите трудови договори, дали от колективен трудов договор и т.н. По делото въобще не било установено кои са конкретните срокове за изплащане на трудовите възнаграждения от страна на работодателя и от къде произтича това конкретно задължение на работодателя.
3. П. е да се изплаща трудовото възнаграждение, без да е ясно колко е то, в какъв размер, за колко от работниците и служителите, съответно – за каква извършена от тях работа. Дадените предписания не са конкретни, ясни и точни, не почиват на правилно и цялостно установена по делото и в административното производство фактическа обстановка и това ги прави изцяло незаконосъобразни.
Няма никакви данни и да е проверено счетоводството, ведомостите за заплати, броя и длъжностите на работещите в предприятието към датата на проверката, уговореното трудово възнаграждение и извършената от тях работа за да бъде направен обоснован и точен извод за обема на евентуалното неизпълнение, за сроковете, в които е предвидено плащането и каква е възприетата в конкретното предприятие практика във връзка с изплащането на възнагражденията и т.н.
ІІІ. Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба и инвокираните с нея доводи са неоснователни, а оспореното съдебно решение е правилно (законосъобразно и обосновано), поради следните съображения:
Според чл. 270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. По делото не е установено уговорено друго, нито пък самият жалбоподател твърди да има уговорено друго. Следователно работодателят [фирма] е длъжен да изплаща на наетите от него по трудов договор работници и служители трудово възнаграждение на два пъти всеки месец – авансово плащане в началото или най-късно до средата на месеца и окончателно плащане, което се прави обикновено в края на текущия месец. Данните в писмената справка изх. № 307 (виж по-горе т. І.1.) показват, че на 31.07.2013 г. трудовите възнаграждения за месеците април и май 2013 г. все още не са изплатени или поне не са изплатени в техния пълен размер.
Тази справка не е оспорена от жалбоподателя като неистински документ, напр. като съставен умишлено от неговите длъжностни лица с цел той да бъде увреден или нещо друго. А при съдържащите се в нея данни никакви други проверки и доказателства не са били необходими – съдържанието на тази справка (цитирано по-горе в т. І.1.) по един убедителен начин разкрива съществено нарушение на правилото по чл. 128, ал. 2 КТ и даденото на работодателя предписание да спазва това правило не е необосновано.
Доводите в касационната жалба биха били основателни, само, ако работодателят–жалбоподател бе оспорил данните в посочената справка и бе представил убедителни доказателства, че тя е с неверно съдържание, защото той редовно и своевременно с оглед на чл. 270, ал. 2 КТ изплаща трудовите възнаграждения на наетите от него работници и служители. Обаче работодателят-жалбоподател [фирма] не само, че не представя такива доказателства, но дори не твърди, че плаща редовно и своевременно трудовите възнаграждения на наетите от него работници и служители. А въпросът кои са конкретните срокове за изплащане на трудовите възнаграждения от страна на работодателя и от къде произтича това негово конкретно задължение има следния отговор:
Задължението на работодателя да заплати незабавно трудовото възнаграждение на наетия от него работник съществува още от времето на Стария завет ("Не притеснявай ближния си и не бъди грабител. Заплатата на наемника не бива да остава у тебе до сутринта." Л., 19:13; "Горко ономува, който гради своя дом с неправда и своите горници - с беззаконие, който принуждава ближния си да работи даром и не му дава платата му", И., 22:13), а днес е изразено с разпоредбите на чл. 128, чл. 245 и чл. 270 КТ така: "Работодателят е длъжен да заплаща трудово възнаграждение на работника или служителя в установените с чл. 270, ал. 2 КТ срокове, ако между тях не е уговорено друго, което при добросъвестно изпълнение на трудовите възнаграждения не може да бъде по-малко от 60 на сто от брутното на работника или служителя трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната".
Неизпълнението на това задължение във времето на Стария завет е било грях (постъпка, насочена против волята на Б.), а днес е нарушение на трудовото законодателство, за чието предотвратяване и преустановяване контролните органи на инспекцията по труда могат да дават задължителни предписания (принудителни - превантивни или преустановителни - административни мерки).
Такъв контролен орган е инспекторът в Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", както и посочените в чл. 21, ал. 2 от У. правилник на тази агенция други длъжностни лица. Инспекторът удостоверява правомощията си със служебна карта – чл. 20, ал. 2 от същия устройствен правилник. Несъмнено разпоредбата има предвид удостоверяване на служебните правомощия на инспектора пред длъжностни лица на работодателя, на когото се прави проверка. Пред съда тези правомощия могат да бъдат удостоверени единствено с трудов договор или заповед за назначение (за инспекторите–държавни служители). Поради това, като не е изискал служебната карта на инспектора, изготвил процесното предписание, а е приел писмени доказателства за неговото назначаване на съответната длъжност, Врачанският административен съд не е нарушил, а правилно е приложил правилата за доказване в съдебното производство.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че оспореното с касационната жалба съдебно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 26 от 31.10.2013 г. по адм. дело № 470/2013 г. на Административен съд – [населено място].
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Особено мнение: