РЕШЕНИЕ

13438
София, 09.12.2016

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЙОВКА ДРАЖЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ ЯНКУЛОВА
ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА
при секретар Анелия Станкова
и с участието
на прокурора Христо Ангелов
изслуша докладваното
от съдиятаСОНЯ ЯНКУЛОВА
по адм. дело 14384/2015. Document Link Icon

    Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
    Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община], [населено място], [улица] срещу Решение №1540 от 27.10.2015 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №1680/2014 г.
    С обжалваното решение съдът отменил Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742/5 от 27.05.2014 г. на орган по приходите в [община], с който на[фирма]за периода 01.02.2012 г. – 31.12.2014 г. са установени задължения за такса за битови отпадъци в размер на 820 510, 28 лв. и лихви 46 033, 43 лв. С решението съдът осъдил [община] да заплати направените по делото разноски в размер на 18 630, 00 лв.
    І. Становища на страните:
    1. Касационният жалбоподател - директорът на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община], счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Погрешен счита извода на съда относно законовите предпоставки за дължимост на таксата за почистване на териториите за обществено ползване. Приетата от съда дефиниция „населено място – предоставяне на услугата“ е незаконосъобразна, дискриминационна и дори опасна, защото необосновано разделя задължените лица по странни критерии, свързани с мястото, където се намира имота, а не с предоставянето на услугата. Съдът не отчел, че имотите на дружеството са включени в обхвата на заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), както и че попадат в строителните граници на града като не съобразил заключението на съдебната експертиза.
    Счита, че съдът не ценил доказателствата, които установяват предоставяне на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.
    Незаконосъобразно счита решението и в частта досежно отменените такси за имот с партида №1308232430502. Сочи, че в жалбата срещу акта за установяване на задължения по декларация дружеството не излага доводи за незаконосъобразност на установените задължения за този имот. Наред с това по делото са налични доказателства за предоставяне на услугите.
    Обжалва решението и в частта за разноските. Въпреки направеното възражение за прекомерност на разноските съдът присъдил пълния размер на претендираните разноски като не направил разлика между висок материален интерес и фактическа и правна сложност на делото.
    Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да потвърди Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742/5 от 27.05.2014 г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Касаторът се представлява от юрисконсулт Ефтим Марев.
    2. Ответникът по касационната жалба – [фирма], счита същата за неоснователна. Правилен и обоснован е изводът на съда, че при установената в заповедта по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ неяснота относно границите на районите, в които общината предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не може да се направи обоснован извод за предоставяне на услугата. В съответствие с доказателствата по делото е изводът на съда, че концесионните площи не попадат в границите на подробния устройствен план на [населено място], защото те представляват територия за транспорт – терен със самостоятелен устройствен режим, чието регулиране се извършва по реда на Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата в Република България (ЗМПВВППРБ). Излага подробно режима на регулиране на територията на пристанището. Като се позовава на чл. 7, ал. 1 и 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) прави извод, че териториите за транспорт не попадат в приложното поле на чл. 62 ЗМДТ, защото не са част от населените места по силата на закона.
    В съответствие с доказателствата по делото счита извода на съда за недоказване от касатора на предоставянето на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Представените писмени доказателства не установяват извършване на услугата за сметка на [община] и срещу заплащане. Сочи, че представените от него договори с Консорциум [ЮЛ] – частноправен субект, доказват извършване на услугите от името и за сметка на дружеството.
    Правилен счита извода на съда, че за да може [община] да предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, е необходимо на територията на пристанище Б. да има територии за обществено ползване, факт, който вещото лице категорично отрекъл.
    Правилен счита извода на съда за недължимост на установената такса за имот с партида №1308232430502. Самият орган приел, че общината не извършва каквито и да било услуги по отношение на имотите, включени в концесионната площ, а процесният имот е част от концесионната площ.
    Неоснователно счита и обжалването в частта за разноските. Съдът правилно се позовал на фактическата и правна сложност на делото, а не на материалния интерес на дружеството.
    Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Миглена Пенева, Софийска адвокатска колегия.
    3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. От доказателствата по делото, които неправилно са възприети от съда, се установява категорично, че процесните имоти попадат в границите на населеното място [населено място] и се извършва услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Общината предоставя услугата само на териториите за обществено ползване, която услуга реално е била извършвана около района на пристанището. Обстоятелството, че вътре в самите ползвани имоти не е извършвано поддържане на чистотата не изключва дължимостта на таксата. Ако се възприеме тезата на първоинстанционния съд услугата следва да се извършва и във всички частни имоти – дворовете на къщите, дворовете на затворените комплекси и дворовете на предприятията, което не е целта и смисъла на закона. Поддържането на чистотата в самия ползван имот е извън законовите правомощия на общината. При тези данни по делото решението на съд е неправилно и следва да бъде отменено.
    ІІ. По допустимостта на касационната жалба:
    Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съден акт.
    Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.
    ІІІ. Фактите по делото:
    За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:
    1. От 01.01.2012 г.[фирма] е концесионер на „Пристанищен терминал Б. Изток - 2“ със срок на концесията 35 години, включваща поземлени имоти с идентификатори [номер];[номер]; [номер]; [номер] и [номер].
    2. От 03.05.2013 г. [фирма] е концесионер на „Пристанищен терминал Б. Запад“ със срок на концесията 35 години, включваща поземлени имоти с идентификатори [номер]; [номер]; [номер]; [номер] и [номер].
    3. В периода 08.03.2012 г. – 02.04.2014 г. „[фирма] подало декларации по чл. 14 ЗМДТ за поземлените имоти и съществуващите на тях сгради и съоръжения.
    4. На 28.10.2011 г., на 30.10.2012 г. и на 29.10.2013 г. кметът на [община] издал заповеди по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ съответно №2616, №2894 и №2961 с идентично съдържание. В т. 1 на заповедите кметът определил границите на районите, в които общината ще предоставя услугите сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, както следва: т. А „Строителните граници на [населено място], кварталите и населените места“, в т. Б „Вилни зони и селищни образования“ и в т. В „Други застроени терени извън границите на районите, посочени в т. А и Б, включени в системата на организираното поддържане на чистотата“. В т. 2 определил честота на извозване на битовите отпадъци по райони и видовете съдове.
    5. На 14.05.2012 г. кметът на [община], със Заповед №1168, определил служителите от общинската администрация с правомощия на орган по приходите на основание чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ. Под т. 3 са посочени служителите от отдел „Контролно-ревизионна дейност и принудително събиране“ в Дирекция Местни приходи от данъци, такси и реклама“.
    6. На 08.04.2014 г. [фирма] получило съобщение за размера на дължимата от дружеството такса за битови отпадъци за 2012 г., 2013 г. и 2014 г.
    7. На 29.04.2014 г.[фирма] подало искане до Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община] за издаване на акт за установяване на задължения по декларация за такса за битови отпадъци за декларираните имоти.
    8. На 27.05.2014 г. орган по приходите в Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община] – главен експерт в отдел „Контролно-ревизионна дейност и принудително събиране“, издал Акт за установяване на задължения по декларация №70-002742/5, с който установил на [фирма] за периода 01.02.2012 г. – 31.12.2014 г. задължения за такса за битови отпадъци за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за всички имоти и за услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане на битовите отпадъци за имот по заявление, вх. №6045 от 11.06.2013 г., партида №1308232430502 размер на 820 510, 28 лв. и лихви 46 033, 43 лв. За да издаде акта органът се позовал на:
    а) писмо на директора на Дирекция „Устройство на територията“ в[община], който посочил, че поземлени имоти, с идентификатори [номер]; [номер];[номер]; [номер], [номер]; [номер];[номер];[номер] и [номер] попадат в строителните граници на [населено място], а имот с идентификатор [номер] не съществува в действащата кадастрална карта;
    б) писмо на главния архитект на [община], в което се сочи, че:
    поземлени имоти, с идентификатори [номер]; [номер]; [номер];[номер], [номер]; [номер]; [номер]; [номер] и [номер] попадат в строителните граници на [населено място] и представляват част от селищната територия съгласно общия устройствен план;
    поземлени имоти, с идентификатори[номер]; [номер] и[номер] попадат в обхвата на подробния устройствен план – план за улична регулация със зониране на Промишлена зона „С.“, [населено място];
    за поземлени имоти, с идентификатори [номер]; [номер],[номер]; [номер];[номер]; [номер] и [номер] няма действащ регулационен план;
    поземлен имот с идентификатор [номер] граничи на север с кв. 34 по подробния устройствен план – план за улична регулация на Промишлена зона „С.“, [населено място];
    поземлен имот с идентификатор[номер] граничи на север и изток с плана на Централната градска част;
    в) писмо на директора на Дирекция „Околна среда“ в [община], в което е посочено, че сметосъбирането и сметоизвозването от концесионните обекти на [фирма] е организирано от дружеството, в района около Пристанище Б. се извършва услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване като по [улица], като улица от клас А и тротоарите ежедневно се извършва ръчно и машинно метене, а миенето е по график за район Териториална дирекция „П.“;
    г) доказателства за извършване на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване „в района на имота за периода 01.01.2012 г. – до момента“ представени от Консорциум [ЮЛ] – пътни листове и протоколи за извършена работа.
    9. На 12.06.2014 г. [фирма] оспорило Акт за установяване на задължения по декларация №70-002742 пред директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“. Към жалбата дружеството приложило договор от 05.01.2012 г. с Консорциум [ЮЛ] за „събиране, извозване, депониране и обезвреждане на битови отпадъци“ от територията на „Пристанищен терминал Б. Изток - 2“ със срок 04.01.2014 г.
    10. На 17.07.2014 г. директорът на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ издал Решение №70-00-2742/12, с което потвърдил Акт за установяване на задължения по декларация №70-002742.
    11. В хода на съдебното производство съдът:
    а) приел заключение на съдебна експертиза, която дала заключение, че:
    поземлените имоти, предмет на оспорения акт, попадат в действащата строителна граница на [населено място], обхващат се от строителните граници, предвидени по Общия устройствен план;
    предназначението на поземлените имоти съгласно Общия устройствен план е за „транспорт и комуникации“, „урбанизирани територии“ и „многофункционално ползване от тип смесена централна зона“;
    процесните поземлени имоти попадат в границите на пристанище Б. съгласно Генералния план на пристанището;
    начина на трайно ползване на процесните имоти съгласно кадастралната карта е „за пристанище“ и „за друг вид застрояване“;
    достъпът до поземлените имоти е ограничен;
    б) приел допълнително заключение на съдебната експертиза, която дала заключение, че:
    поземлени имоти с идентификатори [номер]; [номер]; [номер]; [номер]; [номер]; [номер] и [номер] „попадат извън границите на регулационните планове за отделните райони на град Б.“, а поземлените имоти с идентификатори [номер]; [номер] и [номер] попадат в обхвата на подробния устройствен план – план за улична регулация със зониране Промишлена зона „С.“, [населено място], и „са обхванати от действащите за [населено място] граници на застроителните планове на отделните териториални единици“;
    по останалите въпроси допълнителното заключение е идентично с първоначалното;
    в съдебно заседание вещото лице посочило, че подробния устройствен план обхваща и територията на пристанището;
    в) разпитал свидетелите:
    Г. С., служител на [община]с, която дала показания, че общината предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване на територията около пристанището, в т.ч Промишлена зона „Север“
    и М. К., служител на Консорциум [ЮЛ], който дал показания, че територията на [фирма] е позиционирана в Териториална дирекция „П.“ – централна градска част, която територия се обслужва ежедневно, но в територията на пристанището не извършват услуги;
    г) приел за безспорно, че на концесионната територия[фирма] извършва самостоятелно сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане на битови отпадъци.
    д) приел писмо, рег. №10-00-311(3) от 23.11.2012 г., с което директорът на Териториална дирекция „Освобождение“ декларирал, че Промишлена зона „С.“ се обслужва технически и административно от Териториална дирекция „Освобождение“ през 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г.
    ІV. Първоинстанционното съдебно решение:
    Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт за установяване на задължения по декларация е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Съдът приел „за еднозначно установено, че имотите, върху които се намира пристанище Бургас, макар и да са сочени като част от населеното място [населено място], попадащо в обсега на [община], то не представляват обществени територии по смисъла на закона, а и се установи, че общественият достъп до тях е забранен“. Приел, че начина на определяне на границите на районите, в които общината предоставя услугите по чл. 62 ЗМДТ „не дава възможност точно да се прецени дали в действителност биха могли да бъдат обект на организирано поддържане на чистотата от страна на общината“. В подкрепа на този извод приел заключението на вещото лице, че седем от десетте поземлени имота „попадат извън границите на регулационните планове за отделните райони на [населено място]“, а трите имота, които попадат в рамките на подробния устройствен план – план за улична регулация, не са обществена територия по смисъла на закона.
    Приел за установено, че ежедневно метене и миене се извършва само около пристанището, а в границите на концесионната територия общината не извършвала услугата. Представените от органа протоколи за извършена работа и пътни листове не сочат точно поземлените имоти на дружеството и от тях не може да се установи извършване на дейността в района на пристанището. По делото не са представени доказателства за възмезността на услугите, извършвани от Консорциум [ЮЛ] за сметка на общината, не е представена план-сметката по чл. 66, ал. 1 ЗМДТ, като е установено извършването на същите дейности от консорциума на концесионната територия срещу заплащане от страна на [фирма].
    Съдът приел, че за да може [община] да предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е необходимо на концесионната територия да има изградени и обособени места и територии за обществено ползване. Наред с това концесионната територия не граничи с територии за обществено ползване, тъй като предвижданията на общия устройствен план не са реализирани. Въз основа на това направил извод, че концесионните площи, като част от пристанище Б. не са функционално свързани с [населено място].
    Приел, че строителните граници на населеното място се определят от подробния устройствен план, а не от общия устройствен план по аргумент от чл. 104, ал. 1 и 3 ЗУТ, а концесионните площи не попадат в рамките на подробния устройствен план, тъй като с оглед на заключението на вещото лице за седем от десетте поземлени имота няма регулационен план. Концесионните площи представляват територия за транспорт – терен със самостоятелен устройствен режим, който се регулира съгласно чл. 112а ЗМПВВППРБ. Приел, че с оглед на чл. 7, ал. 1 и 2 ЗУТ „териториите на транспорта не могат да бъдат и урбанизирани територии (населени места и селищни образования)“, поради което „не попадат в приложното поле на чл. 62 ЗМДТ, тъй като не са част от населените места по силата на закона“. Това са „територии с особен статут, които не попадат в строителните граници на населените места“.
    По отношение на установената такса за поземлен имот по декларация №6045 приел, че за услугата „сметосъбиране и сметоизвозване“ е налице хипотезата на чл. 71, т. 1 ЗМДТ. Приел, че такса за услугата обезвреждане на битови отпадъци не е начислена, поради което не следва да излага мотиви.
    Въз основа на горното съдът направил извод за материална незаконосъобразност на акта и го отменил.
    Съдът приел, че делото е от фактическа и правна сложност, поради което не уважил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК и присъдил направените разноски в пълен размер.
    Крайният извод на съда е частично правилен.
    V. По съществото на спора:
    По делото е безспорно, че [фирма] има качеството на лице по смисъла на чл. 11, ал. 4 ЗМДТ. Безспорно е, че поземлени имоти с идентификатори [номер]; [номер]; [номер]; [номер], [номер]; [номер]; [номер]; [номер]; [номер] и [номер] са предмет на концесионните договори, по силата на които дружеството има качеството на концесионер. Безспорно е също, че услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане на битови отпадъци се извършват самостоятелно от дружеството – първо, защото съгласно т. 4.2.12. и т. 4.2.14 от концесионните договори, достъпни на адреси http://www.nkr.government.bg/app?service=external/ConcessionInfo&sp=1682 и http://www.nkr.government.bg/app?service=external/Full&sp=S2&sp=S87949, посочени в Решение №70-00-2742/12, е длъжно да извършва и финансира всички действия, необходими за опазване на околната среда на концесионната територия. Второ, защото в изпълнение на това си задължение сключило договор за „събиране, извозване, депониране и обезвреждане на битови отпадъци, генерирани при дейността“ му (независимо, че по делото е представен само договор за територията на „Пристанищен терминал Б. Изток - 2“). И трето, страните не спорят, че общината не е предоставяла услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане на битови отпадъци по отношение на цялата концесионна територия като тези дейности са извършвани от дружеството чрез сключен договор с Консорциум [ЮЛ] – посочено в акта, в решението и в доклада на съда и прието за безспорно между страните с нарочно определение на съда от 26.11.2014 г.
    Спорът по делото е задължено лице ли е ответникът за таксата за услугата „поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване“ за всички имоти и задължено лице ли е за услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане за имот партиден №1308232430502.
    1. Основни положения:
    Преди да пристъпи към анализ на мотивите на обжалваното решение съдът, с оглед на мотивите на първоинстанционния съд и доводите на страните, счита за необходимо да изложи следното досежно характера на визираните в чл. 62 ЗМДТ услуги.
    а) Видове услуги:
    Член 62 ЗМДТ определя следните видове самостоятелни услуги, които общината предоставя на лицата, за да изпълнят те и кметът на общината задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 19, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО): сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане се предоставят на правните субекти, за да изпълнят задължението си по третиране на създадените от дейността им битовите отпадъци (безспорно е, че дейността по обезвреждането на битовите отпадъци фактически има отношение и към услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, но за целите на делото това е ирелевантно, тъй като законодателят е разделил услугите и именно на базата на това разделение се определя таксата за услугата).
    За разлика от услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се предоставя от общината на правните субекти не за да третират битовите отпадъци, създадените от собствената им дейност на територията на собствените им имоти или на територията на имотите, които ползват в качеството си на ползвател или на концесионер по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, а за да се поддържа чистотата на териториите за обществено ползване.
    б) Кои територии са територии за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ?
    Законодателят не е дал легална дефиниция на понятието територии за обществено ползване за целите на Закона за местните данъци и такси. Такава дефиниция няма и в Закона за устройство на територията, но законодателят примерно е посочил такива територии в чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ. Това са уличните платна, площадите, алеите, парковете. Дадените от законодателя примери и посочената обща характеристика на тези територии – за обществено ползване, ясно сочи, че това са територии – публична собственост, на които са изградени обекти на социалната и техническата инфраструктура или на зелената система. Само тези територии, защото са публична собственост – държавна или общинска, могат да има предназначение за обществено ползване. Следва да се прави разлика между територия, предназначена за обществено ползване, и територия с обществен достъп. Последната може да бъде на имот – частна собственост (в т.ч. и имот частна държавна или общинска собственост), чието предназначение е за обществено обслужване, но това не превръща имота (територията) в територия за обществено ползване.
    Съществуват обаче и територии – публична собственост, предназначени за осигуряване на дейности от обществени нужди (значимост, потребности), но които по своето предназначение не са за обществено ползване – обекти със специално предназначение (например: обекти, свързани със сигурността и отбраната, гранични обекти, пристанища за обществен транспорт, летища за обществено ползване и други). Достъпът до тези територии е предмет на специален контрол и поради това на тяхната територия не може да има обекти за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ. Съществуващите в рамките на тези имоти (територии) транспортни инфраструктурни обекти или елементи не са част от уличната мрежа на населеното място, поради което не могат да бъдат подведени под характеристиката на териториите за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ.
    в) Защо е необходима услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване?
    Съвместното съжителство в рамките на едно населено място, за да бъде възможно и да отговаря на определени, приети от членовете на общността, от обществото и от държавата стандарти, не може да се осъществява без територии за обществено, т.е. достъпно за всички, ползване. Цялото устройствено планиране и изграждане на населените места е подчинено на изискването да гарантира устойчиво развитие и благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението – чл. 1 ЗУТ, което имплицитно значи осигуряване на територии за обществено ползване. А наличието на територии за обществено ползване изисква поддържането и на определен стандарт на чистота на тези територии. Посоченото в чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ ясно илюстрира съдържанието на услугата „поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места“. Що се отнася до обхвата на предоставяне на услугата, т.е. до определяне на това кои са териториите за обществено ползване за целите на услугата и точния вид на услугите, които се включват в обобщеното понятие поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, както и досежно честотата на престиране на услугата законодателят е предоставил на дискрецията на общинския съвет и на кмета на общината.
    Законодателят е приел, че общото ползване на териториите за обществено ползване в населените места налага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУО. Това значи участие във финансирането на дейността по почистване на правните субекти, които законът е определил като носители на задължението.
    2. Материалноправни предпоставки за дължимост на таксата:
    Кои са материалноправните предпоставки, при наличието на които един правен субект е задължено за таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване лице?
    За да е налице задължение за такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е необходимо първо, общината да е определила вида и териториалния обхват (границите) на предоставяне на услугата, второ, имота на лицето да попада в границите на територията, на която общината е определила, че ще предоставя услугата, и трето, общината фактически да предоставя услугата. Тогава, когато не е налице която и да е материалноправна предпоставка таксата не е дължима.
    Как горното се съотнася към фактите по делото?
    а) Определяне от общината на вида и териториалния обхват на предоставяне на услугата:
    По делото е безспорно, че със заповеди на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ общината обявила, че ще предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и определила границите на териториите, в които ще предоставя услугата. Следователно първата материалноправна предпоставка е налице.
    Спорът по делото е досежно втората и третата предпоставки.
    б) Попадат ли процесните имоти в границите на територията, на която общината предоставя услугата?
    Касаторът твърди, че имотите на ответника попадат в границите на територията, определена със заповедите на кмета, в рамките на която общината предоставя услугата. Съдът приел, че имотите на [фирма] не попадат в границите на тази територия, тъй като концесионната територия не попада в строителните граници на [населено място] и тъй като в рамките на концесионните имоти няма територия за обществено ползване.
    По първия мотив на съда:
    Видно от заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ кметът определил границите на районите, в които общината ще предоставя услугата, по следния начин: „Строителните граници на [населено масто]с, кварталите и населените места“.
    Съгласно §5, т. 6 ЗУТ строителните граници на населеното място (каквото е [населено място], съгласно чл. 3, ал. 2 и 3 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България – ЗАТУРБ) са границите му, определени с устройствен план, без да се включва землището. По делото е безспорно – виж по-горе т. ІІІ.8. „а“ и „б“, както и заключенията на вещото лице, че поземлените имоти, предмет на концесионните договори на[фирма], попадат в строителните граници на [населено място], установени с Общия устройствен план на града. Общият устройствен план е вид устройствен план, съгласно чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗУТ, поради което отговаря на установеното в §5, т. 6 ЗУТ изискване.
    С оглед на тази законодателна регламентация – изискването строителните граници да са определени с устройствен план, несъответни на материалния закон са изводите на съда, че „строителните граници следва да се определят от подробния устройствен план, а не от общия устройствен план“, тъй като съгласно чл. 104, ал. 3 ЗУТ „общият устройствен план няма пряко приложение“. Първо, разпоредбата на §5, т. 6 ЗУТ е ясна и не оставя каквото и да било място за тълкуване. Нормата сочи, че строителните граници се установяват с устройствен план, без да уточнява вида на устройствения план. С оглед на това и в съответствие с йерархията на устройствените планове и посоченото в чл. 104, ал. 4 ЗУТ задължение за съобразяване на всеки устройствен план с предвижданията на по-горния по степен план, е очевидно, че когато за едно населено място е налице общ устройствен план именно той ще определи строителните му граници. Подробният устройствен план не може да установява строителни граници на населеното място различни от строителните граници установени с общия устройствен план. И второ, чл. 104, ал. 3 ЗУТ установява, че общият устройствен план няма пряко приложение, но за разрешаване на строителството. Съгласно чл. 104, ал. 1 ЗУТ общия устройствен план е основа за цялостното устройство на територията на населеното място и неговите предвиждания са задължителни при изготвянето на подробните устройствени планове. Това значи, че установените с общия устройствен план строителни граници на населеното място са задължителни за подробния устройствен план.
    Горното обосновава извод за ирелевантност, с оглед на предмета на делото, на факта има ли пристанище Б. подробен устройствен план или не. Безспорно е, че процесните поземлени имоти са пристанище – предмет на двата концесионни договора са „Пристанищен терминал Б. Запад“ и „Пристанищен терминал Б. Изток - 2“ като част от пристанище за обществен транспорт с национално значение [населено място]. Съгласно чл. 112а, ал. 7 ЗМПВВППРБ, за да функционира едно пристанище, е необходимо да има подробен устройствен план, който обхваща пристанищната територия и пристанищната акватория. Факта, че пристанище Бургас, с оглед на доказателствата по делото, функционира без да има приет подробен устройствен план, не може да обоснове извод, че територията на пристанището, и в частност процесните поземлени имоти, се намират извън строителните граници на [населено място].
    Ирелевантен за преценката дали процесните имоти попадат в строителните граници на [населено място] е и факта, че за част от процесните имоти (с идентификатори [номер]; [номер]; [номер]; [номер]; [номер]; [номер] и [номер]) няма приет регулационен план, каквото заключение дало вещото лице. Наличието на регулационен план не е прието от кмета като фактор, определящ границите на районите, в които общината ще предоставя услугата. А при наличие на общ устройствен план, който определя строителните граници, липсата на регулационен план за част от процесните имоти не може да обоснове извод за разположение на тези имоти извън строителните граници на [населенон място].
    Несъответни на материалния закон са и изводите на съда, че процесните имоти не са в рамките на строителните граници на [населено място], защото те формират територия за транспорт, а не урбанизирана територия по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ. Вярно е, че чл. 7, ал. 1 ЗУТ определя видовете територии в страната между които са урбанизираните територии (населени места и селищни образования) и територии за транспорт. Но в случая територията на пристанище Бургас, и в частност процесните имоти, са включени в общия устройствен план на [населено място], т.е. те са част от урбанизирана територия по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ. Територия за транспорт, по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ, е територията, която е предназначена за транспорта, но се намира извън урбанизираните територии (например автомагистралите или железопътните линии извън строителните граници на населените места).
    Щом една територия е в рамките на строителните граници на населено място тя е урбанизирана територия и вътре в нея, с оглед на чл. 8, т. 1 ЗУТ, тази територия може да има различно предназначение, включително и за движение и транспорт или за транспортна техническа инфраструктура. Ако се приеме за правилно даденото от съда тълкуване на понятието „територия за транспорт“ би следвало да се приеме, че всички елементи на транспортната инфраструктура в рамките на населеното място са извън населеното място. Нещо, което е очевиден абсурд – улиците в населените места не са извън населените места.
    Следва да се прави разлика между конкретното предназначение на територията за транспорт по смисъла на чл. 7, ал. 1 във вр. с чл. 8, т. 7 ЗУТ и конкретното предназначение на територия за движение, транспорт или транспортна техническа инфраструктура по смисъла на чл. 7, ал. 1 във вр. с чл. 8, т. 1 ЗУТ. Член 8, т. 7 ЗУТ определя лимитативно конкретното предназначение на териториите, включени в териториите за транспорт, но тогава, когато териториите за транспорт, по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ, са извън урбанизираните територии. Именно поради това чл. 7, ал. 2 ЗУТ не допуска едновременно предназначение на една територия като урбанизирана и за транспорт. Щом територията е урбанизирана, т.е. в строителните граници на населено място, тя не е територия за транспорт по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ. Но това не значи, че територията не може да бъде предназначена за движение, транспорт или за транспортна техническа инфраструктура в рамките на урбанизираната територия. Точно това установява чл. 8, т. 1 ЗУТ.
    Съгласно заключението на вещото лице, поземлен имот с идентификатор[номер] по общия устройствен план е с предназначение „устройствена зона за многофункционално ползване от тип смесена централна зона“, поземлени имоти с идентификатори [номер] и [номер] са с предназначение „смесени устройствени зони с преобладаващо производствено предназначение“, поземлени имоти с идентификатори,[номер], [номер] и [номер] са с предназначение „урбанизирана“ и поземлени имоти с идентификатори [номер], [номер], [номер], [номер] са съответно с предназначение „транспорт и комуникации“ и „територия на транспорта“. Следователно, това са територии по смисъла на чл. 7, ал. 1 във вр. с чл. 8, т. 1 ЗУТ, а не по смисъла на чл. 7, ал. 1 във вр. с чл. 8, т. 7 ЗУТ.
    Видно от изложеното този мотив на съда за невключването на процесните имоти в рамките на строителните граници на [населено място] е в противоречие на материалния закон, поради което и изводът, че имотите не попадат в строителните граници на [населено място], е неправилен.
    Следва да се посочи, че некоректно е позоваването на съда и на ответника на Решение №520 от 19.01.2015 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело №4805/2014 г., защото фактите по двете дела са различни. По административно дело №4805/2014 г. кметът на общината, в заповедта по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, бе посочил че услугата се предоставя в „населените места“, без да конкретизира границите, които има предвид, а имотът, за който бе установена такса се намира извън строителните граници на населено място. В настоящия случай, кметът на общината ясно и недвусмислено посочил, че услугата се предоставя в строителните граници на [населено място], а процесните имоти са в рамките на строителните граници на [населено място].
    По втория мотив на съда:
    Съдът приел, че ответникът не е задължено за таксата лице, тъй като на територията, образувана от процесните имоти, няма територии за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗУТ. Втората част на извода – че на територията, образувана от процесните имоти, няма територии за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ, е правилен, но от него не следва направения от съда извод за недължимост на задължението.
    Безспорно е, че територията, образувана от процесните имоти, по своето конкретно предназначение е пристанище по смисъла на чл. 92, ал. 1 ЗМПВВППРБ и по вид – пристанище за обществен транспорт по смисъла на чл. 103, ал. 1 ЗМПВВПРБ и то с национално значение по смисъла на чл. 103а, ал. 1, т. 1 ЗМПВВППРБ. Пристанищата, съгласно чл. 60а, ал. 1 ЗМПВВППРБ подлежат на контрол във връзка със сигурността и безопасността. На основание чл. 60а, ал. 2 ЗМПВВППРБ Министерският съвет е приел Наредба за условията и реда за постигане сигурността на корабите, пристанищата и пристанищните райони, в сила от 02.12.2014 г., отменила Наредба №53 от 02.07.2004 г. за условията и реда за постигане на сигурността на корабите и пристанищата. Глава пета и на двете наредби е посветена на сигурността на пристанищата и пристанищните райони.
    За целите на настоящото дело е достатъчно да се посочи, че изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Морска администрация“ определя нива на сигурност на пристанищата и на пристанищните райони, а те оперират съобразно определените нива на сигурност. С оглед на така установения нормативно специален контрол, т.е. специален режим на достъп до територията на пристанището, е очевидно, че първо, макар да става въпрос за поземлени имоти – публична държавна собственост, с предназначение за обществен транспорт, то тази територия не е за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ. Второ, на тази територия не може да има обекти по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ за обществено ползване. И трето. Достъпът до тази територия е подчинен на специален режим, което изключва общественото ползване по смисъла на чл. 66, чл. 1, т. 4 ЗМДТ. За доказването на този факт не е било допустимо съдът да назначава съдебна експертиза, тъй като този факт е нормативно установен.
    Защо факта, че на територията на процесните имоти няма обекти за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ е ирелевантен за дължимостта на таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване?
    Както бе посочено по-горе таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не се дължи, защото общината поддържа чистотата на собствените (предоставени за ползване или на концесия) имоти на лицата. Общината няма задължение да поддържа чистотата на „собствения двор“ на задължените лица. Задължението на общината е да поддържа чистотата на териториите за обществено ползване. Нещо повече. За да е релевантно за целите на дължимостта на таксата предоставянето на услугата не следва да бъде осъществено точно на територия за обществено ползване, която е разположена непосредствено около имота на всяко едно задълженото лице. Безспорно, с оглед на разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗУТ всеки урегулиран поземлен имот има задължително лице (изход) към улица, към път или по изключение към алея в парк, всеки от които е по принцип (с изключение на частните улици по смисъла на чл. 8, ал. 4 от Закона за пътищата) територия за обществено ползване. Но законът не обвързва дължимостта на таксата с предоставянето на услугата на конкретната територия за обществено ползване, която граничи с имота на задълженото лице.
    Разбира се, би било чудесно общината да предоставя услугата на всяка една територия за обществено ползване, още по-добре би било това да се извършва с такава честота, която да обезпечава исканото от всеки високо ниво на чистота. Но обема на предоставяната услуга е въпрос от компетентността на органа на местното самоуправление – на общинския съвет. Той е този, който като пряко избран от населението на общината, е компетентен да прецени баланса между потребностите от услугата и възможностите за поемане от задължените лица на разходите за услугата чрез определената такса. На кои от всичките, разположени на територията на съответното населено място, територии за обществено ползване общината ще предоставя услугата е въпрос на преценка на общинския съвет и на кмета.
    С оглед на горното релевантен за дължимостта на таксата е не факта, че на територията на пристанището няма територии за обществено ползване по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ, а дали териториите на пристанището попадат в границите на районите, в които кметът на общината със заповедта си по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ определил, че общината ще предоставя услугата.
    И този мотив на съда за липсата на втората материалноправна предпоставка е неправилен.
    По наличието на втората материалноправна предпоставка:
    Видно от заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ кметът на общината определил границите на районите, на които в рамките на цялата своя територия, общината ще предоставя услугите по чл. 62 ЗМДТ като строителните граници на [населено място], строителните граници на кварталите и строителните граници на населените места. Така избраният начин на определяне на границите поставя въпроса за съотношението между критерия строителни граници на [населено място] и строителни граници на кварталите (по делото не се спори, че процесните територии не попадат в нито едно от другите населени места на [община] освен [населено място]).
    Строителните граници на [населено място], както бе посочено по-горе, са строителните граници на населеното място. Населеното място е [населено място].
    В заповедите кметът не уточнил какво разбира под квартал. Кварталът, съгласно §5, т. 10 ЗУТ, е урегулирана територия, ограничена от улици или от улици и граници на урбанизирана територия, която обхваща един или повече поземлени имоти. Но е ноторно, че понятието „квартал“ се ползва и при административно деление на населените места, макар че за този смисъл на понятието няма легална дефиниция. Обособяването обаче на дадена територия като квартал в смисъла на административна единица става винаги с акт на компетентен орган, което значи наличие на писмено доказателство.
    Независимо от използвания от кмета смисъл на понятието „квартал“, за предмета на делото е важно, че строителните граници на [населено място], съгласно неговия общ устройствен план, обхващат цялото населено място, дори тогава, когато отделни негови части (квартали) се намират на разстояние една от друга. Когато в акт на държавен орган се използват нормативно установени по съдържание понятия и не е дадена специална тяхна дефиниция, различна от нормативно установената, съгласно чл. 37 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове на употребените понятия не може да се придаде друг смисъл. Смисъла на употребеното от кмета понятие „строителните граници на [населено място]“ не може да се тълкува по начин, различен от установения в закон – чл. 105, т. 3 във вр. с §5, т. 6 ЗУТ, т.е. строителните граници на населеното място.
    Посочването като граница на района, в който общината ще предоставя услугите, на строителните граници на [населено място] по дефиниция обхваща и териториите, включени в строителните граници на т. нар. квартали (доколкото тези квартали са обособима територия, която по устройствен план има своите строителни граници). Или казано по друг начин кметът определил общото (строителните граници на [населено място]), но посочил и неговите съставни части (строителните граници на т. нар. квартали).
    Този подход на кмета, видно от съдържанието на заповедите, е свързан с определената честота на извозване и видове съдове, т.е. с услугите сметосъбиране и сметоизвозване. В т. 2 на заповедите кметът лимитативно изброил „кварталите“ като за всеки определил честота на извозване и вид на съдовете. Тъй като в заповедите по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ кметът на общината не е определил отделно от общо определената граница – строителните граници на [населено място], конкретни територии на които общината ще предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, следва, че всяко лице по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, чийто имот попада в строителните граници на [населено място] се явява задължено за таксата за тази услуга лице, разбира се, ако се докаже, че общината е престирала услугата.
    От изложеното по-горе е видно, че всички имоти на ответника попадат в строителните граници на [населено място] и следователно попадат в границите на територията, на която общината предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. С оглед на това, за да се отговори на въпроса задължено лице ли е ответникът е необходимо да се прецени налице ли е третата материалноправна предпоставка – престирала ли е общината услугата в рамките на строителните граници на [населено място] за процесния период.
    в) Предоставяла ли е фактически услугата общината?
    Тогава, когато даден имот попада в територията, на която кметът на общината със заповедта по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ е определил, че общината ще предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, за да е дължима таксата е необходимо по делото да е доказано, че общината фактически е предоставяла услугата в рамките на тази територия.
    Доказването на факта на престиране на услугата от общината може да стане в съдебното производство първо, като органът представи всички доказателства, събрани от него в хода на административното производство, и второ, като съдът допусне доказателства, които са допустими с оглед на разпоредбите на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, който е приложим в съответствие с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, и на Гражданския процесуален кодекс, който е приложим на основание §2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Горното значи, че органът трябва да докаже престирането на услугата като представи надлежни писмени доказателства.
    Касаторът твърди, че [община] предоставя услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване чрез Консорциум [ЮЛ]. Договори на общината с това дружество не са представени по делото, но наличието им не е спорно между страните. Дори и да е представен договора, дори и да са представени доказателства за извършени по него плащания, както настоява ответникът, този факт е само индиция за фактическото предоставяне на услугата на конкретната територия, определена в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, в рамките на която се намират процесните имоти.
    Общината, съгласно чл. 136, ал. 3 от Конституцията, е юридическо лице и съгласно чл.141, ал. 1 от Конституцията има собствен бюджет. Общинският бюджет се съставя и разходва по реда на Закона за публичните финанси – чл. 45-47 и чл. 122 – 130. Съгласно чл. 163 от Закона за публичните финанси (ЗПФ) бюджетните организации осъществяват счетоводството си съгласно изискванията на Закона за счетоводството, на Закона за публичните финанси, както и на основата на стандартите, сметкоплана и указанията на министъра на финансите. С оглед на това общината би трябвало да разполага с писмени доказателства установяващи конкретната извършена работа по сключения договор за извършване на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Най-малкото неин е интересът, в хода на изпълнение на договора, да създава писмени доказателства, които да доказват вида и обема на извършената работа.
    В случая по делото касаторът представил пътни листове, издадени от изпълнителя на договора – Консорциум [ЮЛ] – , на водачите на товарни автомобили, извършвали дейност – предмет на договора с общината. Представените пътни листове установяват извозването на битов отпадък. В представените пътни листове са посочени следните, включени в строителните граници на [населено място] квартали: Централна градска част, [квартал], [квартал], [квартал], [квартал], [квартал], [квартал], [квартал], [квартал], [квартал]. Извозването на битови отпадъци обаче е включено не в услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване съгласно чл. 66, ал. 1 , т. 4 ЗМДТ. Извозването на битови отпадъци е съдържанието на услугата сметоизвозване. С оглед на това тези пътни листове не доказват извършването на процесната услуга – поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.
    По делото касаторът представил протоколи за извършена работа от Консорциум [ЮЛ]. Част от протоколите – л. 210 – 218, не съдържат подпис на лицата, които са ги съставили, поради което не представляват частен документ по смисъла на чл. 180 ГПК. Тези писмени документи нямат качеството на доказателствено средство и въз основа на тях не могат да се правят доказателствени изводи.
    Останалите протоколи за извършена работа – л. 35 – 64, са надлежно подписани от представители на общината – директор на териториална дирекция, и представители на изпълнителя – Консорциум [ЮЛ]. С оглед на това тези документи имат качеството на частни писмени документи. Те не са съставени от директора на териториалната дирекция в качеството му на орган по смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, а в качеството му на представител на общината – страна по един граждански договор за предоставяне на услуга.
    Тези протоколи установяват извършвана от Консорциум [ЮЛ] за [община] дейност по поддържане на чистотата на територии за обществено ползване – метене (ръчно, автометачка), оборка разделителни и тангиращи зелени ивици, почистване на шахти, миене, тесане на улици и тротоари на територията на кметство „И.“ и кметство „О.“. В някои от протоколите досежно кметство „И.“ е посочен кв. „С.“, а в някои от протоколите досежно кметство „О.“ е посочен [квартал]“. За останалите територии в рамките на строителните граници на [населено място] по делото няма доказателства.
    Тези протоколи установяват извършвана услуга в периода 01.02.-15.02.2013 г., 16.04.-30.04.2013 г., 16.06.-30.06.2013 г., 10.08.-15.08.2016 г., 01.12.-15.12.2013 г., 01.02.-15.02.2014 г. и 01.05.15.05.2014 г. Видно е, че по делото не е доказано, общината да е престирала услугата през 2012 г. Няма нито едно доказателство, което да доказва предоставяне на услугата през 2012 г. Видно е също, че представените по делото доказателства не доказват предоставяне на услугата през цялата 2013 г., още по-малко през цялата 2014 г. За 2013 г. доказателствата са досежно 120 дни, а за 2014 г. – само досежно 45 дни.
    Горните два факта обаче – доказването предоставянето на услугата само на част от територията, обхваната от строителните граници на [населено място], както и доказването предоставянето на услугата само за част от съответната година, с оглед на установеното в заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ не може да обоснове извод за непредоставяне на услугата за 2013 г. и 2014 г. по отношение на имотите на ответника. В заповедите на кмета предоставянето на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не е ограничено в точно посочени граници, нито е установена някаква периодичност. Това, чисто формално значи, че предоставянето на услугата на която и да е територия в рамките на строителните граници на населеното място повече от веднъж изпълва съдържанието на фактическия състав на нормата, определяща дължимост на таксата за задължените лица.
    В настоящото съдебно производство качеството на предоставяната услуга не може да бъде предмет, тъй като законодателят не е обвързал качеството на услугата със задължението за заплащането на дължимата за нея такса. Единственото, което законодателят е предвидил е факта на предоставяне на услугата.
    Следва да се посочи, че [населено място] не е град с районно деление по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗАТУРБ, каквито са гр. София, гр. Пловдив и гр. Варна, поради което приложимия за тях принцип на доказване предоставянето на услугата в рамките на съответния район е неприложим за [населено място]. С оглед на това доказването по делото на престирането на услугата на част от територията, обхваната от строителните граници на [населено място], доказва предоставяне на услугата. В случая, представените по делото писмени доказателства установяват безспорно предоставянето на услугата в рамките на строителните граници на [населено място] – [квартал] и [квартал], безспорно са в строителните граници на [населено място].
    По делото органът не представил доказателства за териториалния обхват на т. нар. „кметства“. Приложеното по делото писмо на директора на Териториална дирекция „Освобождение“ от 23.11.2012 г., л. 65, установява само, че „Промишлена зона „Север“ се обслужва технически и административно от ТД „Освобождение“ през годините 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г.“ Факта от коя териториална данъчна дирекция се обслужват правните субекти, адресно регистрирани на територията на Промишлена зона „Север“, е ирелевантен за предмета на делото отделно от факта, че писмото визира период, който е извън рамките на процесния период.
    Независимо от посоченото досежно ангажираните от касатора по делото писмени доказателства, с оглед на безспорно установеното, че в рамките на строителните граници на [населено място] общината е престирала услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване през 2013 г. и 2014 г. установеното за тези две години задължение на ответника се явява дължимо. Преценката на ответника за качеството и количеството на предоставяната услуга е въпрос за ефикасността на разходването на общинския бюджет и на политиката на общинския съвет по осъществяване на комуналните дейности на територията на общината, които са извън предмета на делото.
    При така доказаното по делото задължението на [фирма] за такса за битови отпадъци за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, установеното с оспорения акт, за 2012 г. е незаконосъобразно, а за 2013 г. и 2014 г. - законосъобразно. За 2012 г. задължения са установени по отношение на имоти, заявени с данъчни декларации, както следва: №3408 – дължима сума 58, 63 лв. и лихви – 10, 29 лв.; №2344 – размер на задължението – 24 891, 17 лв. и лихви – 46, 16 лв., внесени, поради което в акта е посочено задължение - 0, 00 лв.; №3493 – дължима сума 162 087, 40 лв. и лихви – 28 438, 02 лв.; №3529 – дължима сума 849, 21 лв. и лихви – 135, 92 лв.; №3401 – дължима сума 13 732, 95 лв. и лихви – 2 409, 43 лв.; №3397 – дължима сума 223, 78 лв. и лихви – 39, 27 лв.; №3399 – дължима сума 353, 43 лв. и лихви – 62, 01 лв. Общо размера на недължимото задължение е 177 305, 40 лв. и лихви – 31 094, 94 лв. Установеното и заплатено задължение по декларация №2344 не е включено, тъй като то не е предмет на установеното крайно задължение от 820 510, 28 лв. и лихви – 46 033, 43 лв.
    Изложеното прави крайният извод на съда за незаконосъобразност на оспорения Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742 от 27.05.2014 г. в частта досежно установените задължения за такса за битови отпадъци за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за 2012 г. в размер на 177 305, 40 лв. главница и 31 094, 94 лв.лихви правилен, а за 2013 г. и 2014 г. – в размер на 643 127, 57 лв. неправилен. В тези суми не са включени сумите установени за имот с партиден №1308232430502, декларация вх. №6045 от 11.06.2013 г.
    3. По отношение на имот с партиден №1308232430502, декларация вх. №6045 от 11.06.2013 г.:
    Касаторът счита съдебното решение в частта, с която е отменен акта по отношение на имот с партиден №1308232430502 за неправилно на две основания: първо, защото актът досежно този имот не бил оспорен по административен ред, и второ, защото трите услуги – сметосъбиране и сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на чистотата са предоставени.
    а) по оспорването по административен ред:
    Видно от приложената по делото жалба на [фирма] до директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община] ответникът започнал жалбата си като посочил, че оспорва „в срок пред Вас изцяло Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742“. Петитума на жалбата е „да отмените Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742“. Вярно е, че конкретни мотиви за незаконосъобразността на акта по отношение на установените задължения за имот с партиден №1308232430502 в жалбата не са изложени, но този факт не освобождава органа да се произнесе по предмета на жалбата така, както е формулиран. Доводите в жалбата имат отношение към нейната основателност, а не към нейния предмет.
    Факта, че диспозитивът на Решение №70-00-2742/12 гласи: „Потвърждавам в обжалваната му част акта за установяване на размера на задължение по декларация №70-00-2742“ не води до извод, че досежно имот с партиден №1308232430502 актът не е оспорен. Самото решение започва с израза: „срещу акт за установяване на размера на задължение по декларация №70-00-2742“. Изрично се посочва, че органът по приходите установил задължение и за трите вида услуги единствено по отношение на имот с партиден №1308232430502. Вярно е, че в мотивите на решението се сочи, че „По същество се иска отмяна на акта, в частта, в която е установена такса битови отпадъци за услугата по поддържане на чистотата. Не се съдържат възражения за отмяна на акта за услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, както и за обезвреждане на битови отпадъци в депа или в други съоръжения за имот с партида №1308232430502“, но тези мотиви на решението на директора на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ не могат да обосноват несезиране на органа с оглед на предмета на жалбата, с която е сезиран.
    Факта, че органът не се произнесъл по предмета на цялата жалба, с която бил сезиран не обосновава извод за неспазване на задължителното оспорване на акта за установяване на задължения по декларация по административен ред. За допустимостта на съдебното обжалване е важно задълженото за таксата лице да е оспорило пред ръководителя на звеното за местни приходи акта. Това в случая е безспорно, с оглед на петитума на жалбата, с която органът бил сезиран.
    б) по предоставянето на трите услуги:
    В касационната жалба касаторът сочи, че „от приложените отчетни документи може да се обоснове извод, че и трите услуги са извършвани по отношение на този имот“.
    Видно от мотивите на Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742 органът приел, че [фирма] не дължи такса за първите две услуги – сметосъбиране и сметоизвозване, както и за обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения. Ето защо, с настоящия акт са установи задължения единствено за услугата по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване“. Въпреки тези мотиви на акта по отношение на имот с партиден №1308232430502 органът установил задължения за сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. В акта няма никакви мотиви досежно дължимостта на таксата и за трите услуги по отношение на този имот.
    По делото няма доказателства, които да доказват предоставяне на услугите сметосъбиране и сметоизвозване, както и услугата обезвреждане по отношение конкретно на този имот. Напротив, по делото е безспорно, че общината не предоставя на ответника услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане.
    При така събраните по делото доказателства изводът на съда, че за услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане по отношение на имотите, декларирани с декларация №6045, органът не доказал предоставяне на услугите, е правилен. Това прави установеното с акта задължение за тези услуги недължимо. Същото е в размер на 43, 04 лв.
    Що се отнася до таксата за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, с оглед на изложеното по-горе досежно принадлежността на имотите към територията, определена със заповедите на кмета и предоставянето на тази услуга от общината, както и при отчитане на факта, че таксата е установена за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2014 г. същата се явява дължима в установения размер от 34, 23 лв. Съдът, като отменил оспорения акт и в тази част постановил в тази част неправилно съдебно решение.
    Видно от горното установените на [фирма] задължения за такса за битови отпадъци за услугата поддържане на териториите за обществено ползване за процесните имоти за периода 01.02.2012 г. – 31.12.2012 г. са незаконосъобразно установени. Това прави оспорения акт в тази му част незаконосъобразен. Общата стойност на това задължение е 177 305, 40 лв. и лихви – 31 094, 94 лв. Съдът като отменил акта в тази част постановил като краен резултат правилно съдебно решение.
    Незаконосъобразно е и установеното задължение за имот по декларация №6045 в размер над 34, 23 лв. (общо задължение за 77, 26 лв., от които за услугите сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане - 43, 04 лв.). Съдът като отменил акта и в тази част постановил в тази част правилно съдебно решение.
    Съдебното решение в частта, с която съдът отменил акта за задълженията за 2013 г. и 2014 г. и за задължението за имот по декларация №6405 в размер на 34, 23 лв. е неправилно и следва да бъде отменено.
    С оглед на горното съдебното решение в частта, с която съдът отменил Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742/5 за размер от 177 348, 40 лв. (177 305, 40 лв. + 43, 04 лв. = 177 305, 40 лв.) и лихви за размера от 31 094, 94 лв. е правилно и следва да бъде оставено в сила. Решението в частта, с която съдът отменил акта за размера от 643 161, 84 лв. (643 127, 57 лв. + 34, 23 лв. = 643 161, 80 лв.) и лихви за размера от 14 938, 49 лв. решението е неправилно и следва да бъде отменено. Вместо него съдът следва да постанови решение, с което да отхвърли жалбата на [фирма] за размера от 643 161, 80 лв. и лихви за размера от 14 938, 49 лв.
    Касаторът обжалва решението и в частта за разноските. Счита, че съдът не направил разлика между фактическа и правна сложност на делото и значим материален интерес от правния спор. Безспорно е, че касаторът направил своевременно възражение по чл. 161, ал. 2 ДОПК. Съдът обсъдил възражението на касатора и изложил подробни мотиви защо счита, че в случая не са налице предпоставките на чл. 161, ал. 2 ДОПК. Настоящата инстанция счита мотивите на първоинстанционния съд за правилни и обосновани. Видно и от настоящото съдебно решение правният спор, предмет на делото, изисква познаването на множество нормативни актове и тяхното взаимно действие, което обосновава неговата правна сложност. Определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение е по-малко от двукратния размер на минимално определеното възнаграждение по Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което не е налице основание за намаляване на размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.
    На основание чл. 161, ал. 2 ДОПК, с оглед на уважената част от касационната жалба, при отчитане на направеното своевременно искане за присъждане на разноски и в двете инстанции на касатора се дължи юрисконсултско възнаграждение в размерна минималното възнаграждение за един адвокат. Същото в случая, изчислено на основание чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, на база на цялата сума, предмет на оспорения акт 886 543, 71 лв. (820 510, 28 лв. главница + 46 033, 43 лв. лихва = 886 543, 71 лв.) е 11 195, 44 лв. за една инстанция или за двете инстанции – 22 390, 88 лв. Съразмерно уважената част на касационната жалба (643 161, 80 лв. главница + 14 938, 49 лв. лихви = 658 100, 71 лв. от 886 543, 71 лв.) дължимите разноски за двете инстанции, представляващи единствено юрисконсултско възнаграждение, са 17 004, 95 лв.
    Ответникът в първата инстанция направил разноски в размер на 18 630 лв. В касационната инстанция не е доказал направени разноски, въпреки, че е поискал присъждането им, поради което за касационната инстанция разноски не следва да се присъждат. От направените от ответника разноски в размер на 18 630, 00 лв., съразмерно на отхвърлената част от касационната жалба (177 348, 48 лв. главница + 31 094, 94 лв. лихви = 208 443, 42 лв. от 886 543, 71 лв.), се дължат разноски в размер на 4 481, 36 лв. С оглед на това обжалваното решение в частта за разноските, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на[] разноски в размер над 4 481, 36 лв. следва да бъде отменено. В останалата част за разноските, т.е. за 4 481, 36 лв. решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
    Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд


    РЕШИ:


    ОТМЕНЯ Решение №1540 от 27.10.2015 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №1680/2014 г. в частта, с която е отменен Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742/5 от 27.05.2014 г. на орган по приходите в [община], в частта, с която на [фирма] за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2014 г. са установени задължения за такса за битови отпадъци в размер на 643 161, 80 (шестстотин четиридесет и три хиляди сто и шестдесет и един) лева и лихви в размер на 14 938, 49 (четиринадесет хиляди деветстотин тридесет и осем) лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
    ОТХВЪРЛЯ жалбата на [фирма], седалище и адрес на управление [населено място],[улица] срещу Акт за установяване на задължения по декларация №70-00-2742/5 от 27.05.2014 г. на орган по приходите в [община], в частта, с която на [фирма] за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2014 г. са установени задължения за такса за битови отпадъци в размер на 643 161, 80 (шестстотин четиридесет и три хиляди сто и шестдесет и един) лева и лихви в размер на 14 938, 49 (четиринадесет хиляди деветстотин тридесет и осем) лева.
    ОТМЕНЯ решението в частта, с която [община], седалище [населено място],[улица], е осъдена да заплати на [фирма], седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски по делото в размер над 4 481, 36 (четири хиляди четиристотин осемдесет и един) лева.
    ОСЪЖДА [фирма] седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на [община], [населено място], [улица] 17 004, 85 лв. (седемнадесет хиляди и четири) лева разноски по делото.
    ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
    РЕШЕНИЕТО е окончателно.