РЕШЕНИЕ

1458
София, 03.02.2014

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Пето отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИНА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
МАРИЕТА МИЛЕВА
при секретар Мадлен Дукова
и с участието
на прокурора Валентина Драганова
изслуша докладваното
от съдиятаИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
по адм. дело 5061/2013. Document Link Icon


Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 38 от 07.02.2013 г., постановено по адм. д. № 567/2012 г. по описа на Административен съд [населено място]. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответната страна – директорът на Регионална инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) [населено място], чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на жалбата.
Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна, като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на касатора против предписание № П-87/07.05.2012 г. на директора на РИОСВ [населено място], с която на жалбоподателя е предписано – в шестмесечен срок да изгради обезмирисително съоръжение, отговарящо на най-добрите налични техники по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на Закона за опазване на околната среда (ЗООС) за отстраняване на отделящите се от сушилните, на цех за ПДЧ, газове – интензивно миришещи вещества, предизвикващи влошаването на качеството на живот на хората в [населено място].
Настоящият състав на Върховния административен съд намира, че решението е недопустимо.
Действително съгласно нормата на чл. 224 от АПК указанията на Върховния административен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото, като първоинстанционният съд се е произнесъл след отмяна на определението му, с което жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Независимо от това касационната инстанция намира, че жалбата срещу предписанието е недопустима.
Видно от приложените по делото доказателства е, че констативният протокол въз основа, на който е издадено предписанието е съставен по реда на чл. 155, ал. 2 от ЗООС. Оспореното предписание по същество, представлява допълване на протокола и с него е дадено задължително предписание, определен е срок и отговорници за изпълнението му, в който смисъл е и цитираната норма.
Оспореното предписание, е издадено на основание чл. 155 от ЗООС в производство по извършване на текущ контрол. В това производство се изготвят протоколи, в които се отразяват констатираните факти и обстоятелства и се дават задължителни предписания с посочване на срокове и отговорници за изпълнението им. Съгласно чл. 156, т. 2 от ЗООС се осъществява последващ контрол за проследяване изпълнението на предписанията, дадени на контролираното лице по време на текущия контрол. При неизпълнение на предписанията по чл. 155 ЗООС от контролираното лице се носи аднимистративно-наказателна отговорност според чл. 166, т. 3 ЗООС. Разпоредбата на чл. 157 ЗООС постановява, че съставянето на актове за извършени административни нарушения и издаването на наказателни постановления са част от текущия и последващия контрол. Предвид това даденото предписание е част от процедурата на текущия контрол и не е крайният, завършващ акт. Всички актове, предходащи крайния, завършващ акт не подлежат на самостоятелно обжалване. На този извод сочи и самата разпоредба на чл. 166, т. 3 ЗООС, която изрично изключва дадените предписания от кръга на индивидуалните административни актове.
Оспореното предписание не е принудителна административна мярка, тъй като същото не съдържа нито фактически, нито правни основания за постановяването му по реда на чл. 160 от ЗОСС, респективно по реда на чл. 33а и сл. от Закона за чистотата на атмосферния въздух вр. чл. 23 от ЗАНН и съответно не може да бъде квалифицирано като такава.
От изложеното следва, че след като се е произнесъл по недопустима жалба срещу акт, който не подлежи на съдебно обжалване първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати.
Предвид изхода на делото следва да се осъди [фирма] да заплати на РИОСВ Велико Т. направените по делото разноски в размер на 400 лв., представляващи изплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК Върховният административен съд, пето отделение,
РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 38 от 07.02.2013 г., постановено по адм. д. № 567/2012 г. по описа на Административен съд [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Регионална инспекция по околната среда и водите [населено място] сумата 400 лв., представляваща направени по делото разноски в касационното производство.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: