ОПРЕДЕЛЕНИЕ

1182
София, 04.02.2016

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЙОВКА ДРАЖЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ ЯНКУЛОВА
ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА
при секретар
и с участието
на прокурора
изслуша докладваното
от съдиятаСОНЯ ЯНКУЛОВА
по адм. дело 12922/2015. Document Link Icon



Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по частни жалби на Сдружение „Национално движение „Е.“, седалище и адрес на управление [населено място], [улица] П. П. Троянски, [населено място], ул. „22 септември“ №40, на „Екологично сдружение „За Земята“, седалище и адрес на управление [населено място],[жк][жилищен адрес] вх. „Б“, ет. 2, ап. 6, на „Екологично сдружение „Д.“, седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „Б“, ап. 6, и на Политическа партия „Зелените“, седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], ет. 2, ап. 4 срещу Определение №4467 от 13.08.2015 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело №6038/2015 г.
С обжалваното определение съдът оставил без разглеждане жалбите на Сдружение „Национално движение „Е.“, на П. П. Троянски, на „Екологично сдружение „За Земята“, на „Екологично сдружение „Д.“ и на Политическа партия „Зелените“ срещу Решение №И2-Л-094 от 19.12.2014 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с което е продължен срока на лицензия №Л-094-01 от 21.02.2001 г. за дейност „производство на електрическа енергия“ на [фирма].
І. Становища на страните:
1. Частните жалбоподатели - Сдружение „Национално движение „Е.“ и П. П. Троянски, и 2. Частният жалбоподател – Политическа партия „Зелените“, в идентични частни жалби, считат обжалваното определение за незаконосъобразно. Съдът постановил акта си, без да събере доказателства за правния интерес на жалбоподателите – писмо, изх. №Е-ЗЛР-ПД-92 от 11.11.2014 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) до Министерството на околната среда и водите и писмо, вх. №Е-ЗЛР-ПД-92 от 13.12.2014 г., на Министерството на околната среда и водите до ДКЕВР. Не отчел, че жалбоподателите получили отказ за достъп до обществена информация досежно тези два документа, а именно с тях обосновават исканията си. Сериозно не могат да приемат посоченото в определението, че актовете по чл. 117 от Закона за опазване на околната среда (ЗООС) задължително предхождат продължаването на лицензията. Считат, че съдът неправилно не отчел наличието на правен интерес от посоченото в публичния документ „Техническа оценка на [фирма], [населено място] село, №45-Т2/2014 г. – финал“, че в „случай на разпалване на ЕК 1, ЕК 2 и/или ЕК 3 димните газове ще се изхвърлят в атмосферата през ИУ 1 с височина 200 м и светъл диаметър при върха 8 м“. Молят съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за разглеждане на спора по същество на друг съдебен състав.
3. Частният жалбоподател – „Екологично сдружение „За Земята“, и 4. Частният жалбоподател – „Екологично сдружение „Д.“, в идентични частни жалби, считат обжалваното определение за незаконосъобразно. Същото е постановено в нарушение на чл. 9, §3 във вр. с чл. 2, т. 5 от Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция/Конвенцията). Съдът не отчел, че жалбоподателите по делото са лица с различни характеристики и еднаквия подход към тях е недопустим. Член 2, т. 5 от Орхуската конвенция изрично презумира наличие на правен интерес в полза на неправителствените организации - в частна или обществена полза, работещи за опазване на околната среда.
Считат, че израза в чл. 9, §3 от Конвенцията „които отговарят на критериите, ако има такива, посочени в националното право“ се отнася до представителите на обществеността, не до относимите процесуални правила. В противоречие с чл. 9, §3 от Конвенцията е и извода на съда, че правоотношението по издаване на лицензия се развива само между заявителя и регулаторния орган. Позовават се на общото събрание на страните-членки по Конвенцията и постановеното по дела срещу България и Република А.. Неправилно съдът приел, че актът трябва да има „решаващо значение за екологията“. Националното законодателство не съдържа определение на това кой акт е с решаващо значение за екологията, а чл. 9, §3 от Конвенцията не съдържа такова изискване. Налице е участие на обществеността и нейно право на обжалване пред съд и в други процедури, освен в процедурата за издаване на комплексно разрешително. Нарушен е и чл. 40, ал. 1, т. 3 от Закона за енергетиката (ЗЕ), който е част от екологичното законодателство. Не съответства на чл. 9, §3 от Конвенцията и извода на съда за недопустимо разширение на приложното поле на Конвенцията, тъй като именно това е нейната цел. Молят съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на съда за разглеждане на спора по същество.
5. Ответникът по частните жалби – Комисията за енергийно и водно регулиране (Комисията/КЕВР), правоприемник на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране - чл. 10, ал. 1 ЗЕ, счита същите за неоснователни.
Прави анализ на релевантната нормативна уредба – чл. 13, ал. 2 ЗЕ, и счита за правилен извода на съда, че частните жалбоподатели не са страна в административното производство. Съдът правилно приел, че разпоредбите на чл. 2, §5 от Орхуската конвенция не се прилагат в производствата по реда на Закона за енергетиката и в частност на лицензионното производство. Сочи, че за да се произнесе Комисията отчела наличието на административни актове, издадени от компетентните органи по Закона за опазване на околната среда и предхождащи издаването на Решение №И2-Л-094, които частните жалбоподатели, доколкото отговарят на изискванията на §1, т. 25 във вр. с т. 24 ЗООС, са могли да оспорват.
Позовава се на практиката на Съда на Европейския съюз и сочи, че решаващо значение за преценката на правото на интерес от оспорване на съответния акт, която Орхуската конвенция предоставя на националния съд, има вида на акта и решаващото му значение в областта на екологията. Сочи, че разпоредбите на Конвенцията нямат непосредствено действие, поради което съдът правилно преценил наличието на правен интерес съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията и чл. 147, ал. 1 АПК.
Сочи, че документите, визирани от частните жалбоподатели, са представени в съда заедно с административната преписка. А непредставената информация по реда на Закона за достъп до обществената информация няма самостоятелно значение – тя е предварително проучване, поради което е неотносима и към настоящия спор.
Моли съда да остави в сила обжалваното определение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Д. Л..
ІІ. По допустимостта на частните жалби:
Върховният административен съд счита частните жалби на Сдружение „Национално движение „Е.“ и П. П. Троянски, на „Екологично сдружение „За Земята“ и на „Екологично сдружение „Д.“ за допустими – подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният административен съд счита частната жалба на Политическа партия „Зелените“ за нередовна. Частната жалба е подадена от името на Политическа партия „Зелените“ чрез П. Д. Ц., упълномощен нотариално от трите лица, които представляват партията. По делото няма доказателства П. Д. Ц. да има качеството на лице по чл. 32, т. 1 или т. 3 ГПК. С оглед на това, с разпореждане от 21.10.2015 г., председателят на седмо отделение оставил жалбата без движение и указал на частния жалбоподател да отстрани нередовността на жалбата като представи пълномощно за лице по чл. 32, т. 1 и 3 ГПК или лицата, които представляват партията, подпишат лично жалбата. Указани са и последиците от неизпълнение на указанието в срок. Съобщението е изпратено на посочения в жалбата адрес за съобщения и е получено на 27.10.2015 г. В указания седмодневен срок нередовността на частната жалба не е отстранена. С оглед на това частната жалба се явява нередовна, поради което и на основание чл. 216 във вр. с чл. 158, ал. 3 във вр. с чл. 236 АПК съдебното производство досежно частната жалба на Политическа партия „Зелените“ следва да бъде прекратено.
Разгледани по същество частните жалби на Сдружение „Национално движение „Е.“ и П. П. Троянски, на „Екологично сдружение „За Земята“ и на „Екологично сдружение „Д.“ са неоснователни.
ІІІ. Фактите по делото:
За да постанови обжалваното определение съдът приел от фактическа страна, че:
1. Сдружение „Национално движение „Е.“ е юридическо лице с нестопанска цел в обществена полза, с предмет на дейност: „изучаването и анализирането на възможностите за подобряване на околната среда в България“ и цели: inter alia, да работи за решаване на екологичните проблеми на България, да изисква решаване на екологичните проблеми от компетентните държавни органи.
2. П. П. Троянски е физическо лице с посочен адрес [населено място], ул. „22 септември“ №40.
3. Сдружение „Екологично сдружение „За Земята“ е юридическо лице с нестопанска цел в обществена полза, с предмет на дейност: продажба на информационни и други материали с екологична тематика; предоставяне на услуги, консултации, свързани с целите на сдружението, срещу заплащане; провеждане на обучения и образователни курсове, свързани с целите на сдружението, производство на материали и продукти с екологична тематика, всички свързани с целите на сдружението разрешение от закона дейности и цели: да създава и предлага алтернативни модели за разрешаване на екологични проблеми; да изгради ефективна система на взаимодействие между съществуващите неправителствени екологични организации в България и чужбина за съвместни природозащитни действия; да събира и разпространява информация чрез подходящи форми; да формира природозащитна култура и да съдейства за повишаване на общественото съзнание относно застрашеното състояние на живота на планетата.
4. Сдружение „Екологично сдружение „Д.“ е юридическо лице с нестопанска цел в частна полза и цели: да спомага за развитие на общественото съзнание за екологични проблеми, разпространение на достоверна екологична информация за качеството на околната среда; утвърждаването на екологосъобразни икономически дейност и подходи; оказване на помощ на гражданите или техните сдружения за прилагане на екологичното законодателство; да защитава интересите и правата на членовете си пред държавните и обществените органи и организации, както и активно сътрудничество с наши, чуждестранни и международни сродни организации.
5. На 18.12.2014 г. Държавната комисия за енергийно и водно регулиране провела открито заседание, на което разгледал доклад относно заявление на [фирма] за продължаване срока на лицензия №Л-094-01 от 21.02.2001 г. за дейността „производство на електрическа енергия“. В протокола е посочена дата 19.12.2014 г. за провеждане на закрито заседание за вземане на решение относно заявлението.
6. На 19.12.2014 г., с Решение №И2-Л-094, Държавната комисия за енергийно и водно регулиране продължила срока на лицензия №Л-094-01 от 21.02.2001 г. за дейността „производство на електрическа енергия“ с пет години, издадена на [фирма], считано от 01.01.2015 г. при условията на издадените комплексни разрешителни.
7. На 05.01.2015 Сдружение „Национално движение „Е.“ и на П. П. Троянски, „Екологично сдружение „За Земята“ и „Екологично сдружение „Д.“ подали жалба срещу Решение №И2-Л-094 от 19.12.2014 г. до Върховния административен съд чрез Държавната комисия за енергийно и водно регулиране.
а) жалбата на Сдружение „Национално движение „Е.“ и на П. П. Троянски се позовава на посоченото в писмо на министъра на околната среда и водите, вх. №Е-ЗЛР-ПД-92 от 13.12.2014 г. на ДКЕВР, досежно едновременната работа на трите енергийни котела от 01.01.2015 г., досежно неспазването на емисионните норми по показател азотни окисиди при експлоатацията на енергиен котел 2 (независимо от извършената реконструкция и модернизация) и по показател прах, при експлоатацията на енергиен котел 3 и издадените във връзка с това актове за установяване на административни нарушения;
б) жалбите на „Екологично сдружение „За Земята“ и „Екологично сдружение „Д.“ се позовават на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЕ и в частност на неоспоримостта на данните за нарушение на изискванията за опазване на атмосферния въздух, на неяснота относно гаранциите, че нарушенията няма да рецидивират, на нарушение на изискванията на Националната програма за прилагане на Директива 2001/80/ЕО за ограничаване на емисиите на определени замърсители във въздуха, изпускани от големи горивни инсталации, приета с Решение №216 от 04.04.2003 г. на Министерския съвет и на противоречия с Комплексно разрешително №45-Н2/2014 г.
8. На 06.01.2015 г. Политическа партия „Зелените“ подала жалба срещу Решение №И2-Л-094 от 19.12.2014 г. до Върховния административен съд чрез Държавната комисия за енергийно и водно регулиране. Жалбата на партията повтаря доводите, изложени в жалбата на Сдружение „Национално движение „Е.“ и на П. П. Троянски.
9. По делото органът представил административната преписка по издаване на решението, inter alia:
а) лицензия №Л-094-01 от 21.02.2001 г. за дейността „производство на електрическа енергия“, издадена на [фирма];
б) комплексно разрешително №299-НО/2008 г. за експлоатация на депо за неопасни отпадъци „Каменик“;
в) Решение №3-ПР/2011 г. за преценяване на необходимостта от извършване на оценка на въздействието върху околната среда на министъра на околната среда и водите;
г) комплексно разрешително №45-Н1/2012 г. за експлоатация на горивна инсталация с номинална топлинна мощност 1144 MWth за производство на електрическа енергия и инсталация за производство на водород;
д) комплексно разрешително №45-Н2/2014 г. за експлоатация на горивна инсталация за производство на електрическа енергия и на инсталация за производство на водород;
е) писмо, изх. №Е-ЗЛР-ПД-92 от 11.11.2014 г. на ДКЕВР, до министъра на околната среда и водите;
ж) писмо, вх. №Е-ЗЛР-ПД-92 от 15.12.2014 г. на ДКЕВР (изх. №48-00-959 от 13.12.2014 г.) на министъра на околната среда и одите;
ІV. Първоинстанционното определение:
Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че жалбоподателите не са участвали в административното производство по реда на чл. 42, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 67 и сл. от Наредба №3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката (Наредба №3), поради което не разполагат с правна възможност да оспорват издадения на основание чл. 69, ал. 3 от Наредба №13 индивидуален административен акт. Приел, че правото по чл. 9, §3 от Орхуската конвенция принадлежи на екологични организации, които отговарят на критериите, посочени в националното право. Факта, че България и Европейския съюз са страни по Конвенцията не обуславя автоматично признаване на правото на съдебно оспорване, тъй като преценката е предоставена на националния съд с оглед на целта на чл. 9, §3 от Конвенцията. Приел, че решаващ елемент при преценката на правния интерес са видът на оспорения акт и има ли той решаващо значение в областта на екологията. Приел, че с решаващо знание за продължаване на лицензията е актът по чл. 120, ал. 1, предложение второ във вр. с чл. 117, ал. 2 ЗООС и чл. 11, ал. 1 от Наредба за условията и реда за издаване на комплексни разрешителни (Наредбата за разрешителните), който подлежи на самостоятелно оспорване съгласно чл. 127 ЗООС. Приел, че за жалбоподателите не е налице пряк правен интерес от оспорване на Решение №И2-Л-094, тъй като отмяната му няма да доведе до действителното и незабавно тяхно удовлетворяване. Приел, че презумпцията на чл. 9, §3 от Орхуската конвенция е неприложима за лицензионното производство по Закона за енергетиката, тъй като това би довело до недопустимо разширяване на приложното поле на Конвенцията. Въз основа на това съдът направил извод за липса на правен интерес от оспорване на Решение №И2-Л-094, поради което прекратил съдебното производство като недопустимо.
Крайният извод на съда е правилен.
V. По съществото на спора:
Четиримата частни жалбоподатели имат различен правен статус. П. П. Троянски е физическо лице. Сдружение „Национално движение „Е.“ и Сдружение „Екологично сдружение „За Земята“ са юридически лица с нестопанска цел в обществена полза. Сдружение „Екологично сдружение „Д.“ е юридическо лице с нестопанска цел в частна полза.
Безспорно е, че България и Европейския съюз са страни по Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда. За България Конвенцията е в сила от 16.03.2004 г., Държавен вестник бр. 33 от 23.04.2004 г. За Европейския съюз Конвенцията е одобрена с Решение 2005/370/ЕО на Съвета от 17.02.2005 г. С оглед на това разпоредбите на Конвенцията са от една страна, част от вътрешното право, с оглед на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, а от друга – част от правото на Европейския съюз, съгласно чл. 216, §2 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС).
Безспорно е, че съгласно чл. 2, § 4 от Конвенцията „общественост“ значи едно или повече физически или юридически лица и в съответствие с националното законодателство техни сдружения, а съгласно чл. 2, §5 – „засегната общественост“ значи общественост, която е засегната или може да бъде засегната от вземането на решения за околната среда или има интерес в този процес. За целите на това определение се счита, че неправителствените организации, работещи за опазване на околната среда и отговарящи на всички изисквания на националното право, имат интерес. Следователно за нуждите на Конвенцията договарящите се страни са създали една презумпция по отношение на правния интерес на неправителствените организации, които работят за опазване на околната среда.
Безспорно е, че §1, т. 24 и 25 ЗООС въвеждат изрично във вътрешното законодателство понятията „общественост“ и „засегната общественост“, с оглед на дефинициите на чл. 2, §4 и 5 от Конвенцията, в т.ч. презумпцията за правния интерес на екологичните неправителствени организации, създадени в съответствие със закона. Вътрешната разпоредба уточнява, че това качество е относимо при процедурите за одобряване на планове, програми, инвестиционни предложения и вземането на решения за издаването или актуализацията на разрешителни по реда на Закона за опазване на околната среда.
Така действащата нормативна уредба поставя два въпроса – досежно субекта на правото на достъп до правосъдие и досежно обхвата на това право:
Първо. И от разпоредбата на чл. 2, §5 от Конвенцията, и от §1, т. 25 ЗООС е видно, че презумирания интерес е досежно „неправителствените организации, работещи за опазване на околната среда и отговарящи на всички изисквания на националното право“ (Конвенцията), съответно „екологичните неправителствени организации, създадени в съответствие с националното законодателство“ (ЗООС). Презумираният интерес не се отнася до физическите лица или до други правни субекти. Те, с оглед на чл. 2, §4 и 5 от Конвенцията и на §1, т. 24 и 25 ЗООС, безспорно могат да имат качеството на общественост и на засегната общественост, но това тяхно качество следва да бъде установено във всеки конкретен случай с оглед на засягането или на възможността от засягане от вземането на решения за околната среда или от наличието на интерес в този процес, според Конвенцията, или с оглед на наличието на интерес при процедурите за одобряване на планове, програми, инвестиционни предложения и при вземането на решения за издаването или актуализацията на разрешителни по реда на Закона за опазване на околната среда или на условията в разрешителните, според Закона за опазване на околната среда.
Следователно за неправителствените организации – юридически лица с нестопанска цел, независимо в обществена или в частна полза, е налице презумпция за правен интерес. Но този презумиран правен интерес не е за всяка неправителствена организация, която работи за опазването на околната среда, а само за тази, която отговаря на критериите, посочени в националното право. Това значи, че разпоредбата на чл. 9, §3 от Конвенцията не урежда непосредствено правното положение на частноправните субекти, а прави това чрез действието на националното право. По делото е безспорно, че тримата частни жалбоподатели – неправителствени организации, са регистрирани в съответствие с националния закон и имат за предмет дейности за опазване на околната среда. С оглед на това те отговарят на изискванията на Конвенцията и закона и биха могли да бъдат носители на правото на достъп до съд, ако са налице другите предпоставки.
За физическото лице такава презумпция не съществува. Неговият правен интерес следва да бъде установен във всеки конкретен случай с оглед на разпоредбите на вътрешното право. Нормите, които въвеждат презумпция не могат да бъдат тълкувани разширително, а само stricto sensu, тъй като установяват изключение от общо установеното.
Второ. Конвенцията определя предметния обхват на правния интерес като „решения за околната среда“. Н. закон определя предметния обхват на „процедурите за одобряване на планове, програми, инвестиционни предложения и при вземането на решения за издаването или актуализацията на разрешителни по реда на този закон (Закона за опазване на околната среда) или на условията в разрешителното“.
Видна е разликата в обхвата на правото на достъпа до правосъдие по Конвенцията и по Закона за опазване на околната среда. Конвенцията използва предметен критерий за определяне на обхвата на правото на достъп до съд, докато Законът за опазване на околната среда ограничава предметния критерий до рамките на закона. Това поставя въпроса значи ли, че предвиденото в Конвенцията право на достъп до съд на засегнатата общественост у нас е приложимо само досежно актове, издадени по реда и въз основа на Закона за опазване на околната среда?
Ако се приеме a priori, че визираното в §1, т. 25 ЗООС води до ограничаване на правото на достъп до съд само по отношение на актове, издадена въз основа на Закона за опазване на околната среда, би се стигнало до ограничаване на предвиденото в Конвенцията право на засегната общественост. Конвенцията не предоставя право на държавите, страни по Конвенцията, да ограничават приложното й поле. Напротив. Нейната цел е да допринесе за защитата на правото на всеки човек от настоящите и бъдещите поколения да живее в околна среда, благоприятна за неговото здраве и благосъстояние, поради което изисква от всяка страна по Конвенцията да гарантира правото на достъп до правосъдие по въпроси на околната среда.
Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията разпоредбите на Конвенцията, като ратифициран, обнародван и влязъл в сила международен договор имат предимство пред норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. С оглед на това на разпоредбите на Конвенцията е признато непосредствено действие и с оглед на това правните субекти могат да се позоват пряко на нея, за да защитят правата си. Факта, че разпоредбите на чл. 2, §4 и 5 и на чл. 9, §3 от Конвенцията препращат към националното законодателство не значи, че нормите на Конвенцията нямат непосредствено действие, а че нямат непосредствена приложимост – необходимо е допълване на съдържанието им с разпоредби на националното право.
Следователно, предвидения в §1, т. 25 ЗООС предметен обхват на правото на достъп до правосъдие не може a priori да ограничи това право само до актове, издавани по реда и въз основа на Закона за опазване на околната среда. Преценката за наличие на правото на достъп до правосъдие следва да се прави на основата на съдържанието на оспорения акт, не на основанието за неговото издаване. Тогава, когато един акт нарушава „разпоредбите на националното законодателство, касаещо околната среда“, ако оспорващия има качеството на засегната общественост следва да може да го оспорва.
Наред с това следва да се отчита и факта, че §1, т. 25 ЗООС е допълнителна разпоредба в закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 3 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове в допълнителните разпоредби се включват обяснения на думи и изрази, които се употребяват многократно в нормативния акт или чието обяснение не е възможно да се даде в съответния текст. Следователно разпоредбата на §1, т. 25 ЗООС е обяснение на използван за целите на закона израз, от който факт не може да се направи извод за ограничаване на правото на достъп до съд по смисъла на чл. 9, §3 от Конвенцията.
С оглед на изложеното, за да е налице право на достъп до правосъдие за частните жалбоподатели – неправителствени организации, е необходимо кумулативно да са налице визираните в правната норма предпоставки досежно от една страна, правния им статус и предмета им на дейност, а от друга – предмета на регулиране чрез съответното действие или пропуск, в т.ч. и акт, който да нарушава разпоредбите на националното законодателство, касаещо околната среда.
Досежно физическото лице, за да е налице право на достъп до правосъдие е необходимо кумулативно да са налице от една страна, качеството на засегната общественост, т.е. да отговаря на критериите, ако има такива, посочени в националното право, а от друга – предмета на регулиране чрез съответното действие или пропуск, в т.ч. и акт, който да нарушава разпоредбите на националното законодателство, касаещо околната среда.
Това налага да се определи предмета на регулиране на оспореното от частните жалбоподатели Решение №И2-Л-094.
С Решение №И2-Л-094 е продължено действието на лицензия за производство на електрическа енергия на [фирма], издадена на 21.02.2001 г. Продължаването на действието на лицензия е извършено на основание чл. 42, ал. 2 ЗЕ при провеждане на производство по реда на чл. 67 – 69 от Наредба №3. Съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЕ срокът на лицензията се продължава, ако лицензиантът, inter alia, отговаря на условията на закона и изпълнява всички задължения и изисквания по лицензията. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЕ лицензията се издава на лице, което, inter alia, представи доказателства, че енергийните обекти, чрез които ще се осъществява дейността по лицензията, отговарят на нормативните изисквания за безопасна експлоатация и за опазване на околната среда. Съгласно чл. 60 ЗЕ условията и реда за издаване, изменение, допълнение, прекратяване и отнемане на лицензии се определят с наредба, приета от комисията. Наредба №3 е именно този акт. Съгласно чл. 68, ал. 2, т. 3 от Наредба №3 удължаването на лицензията се извърша, inter alia, при представени доказателства за техническото състояние на енергийния обект и за техническите и експлоатационните му характеристики и обслужващата го инфраструктура.
В изпълнение на тези законови изисквания и за доказване на сочените обстоятелства по административната преписка [фирма] представил Комплексно разрешително №45-Т2/2014 г. за експлоатация на горивна инсталация за производство на електрическа енергия и на инсталация за производство на водород, издадено на основание чл. 120, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 117, ал. 2 ЗООС и чл. 11, ал. 1 от Наредбата за разрешителните, което съгласно чл. 127, ал. 2 ЗООС е подлежало на съдебен контрол. Представил Комплексно разрешително №299-Н/2008 за експлоатация на инсталации и съоръжения за депо за неопасни отпадъци „Каменик“, издадено на основание чл. 120 ЗООС и чл. 16, ал. 1 от Наредбата за разрешителните, което съгласно чл. 127, ал. 2 ЗООС е подлежало на оспорване по съдебен ред. Представил Комплексно разрешително №45-Н1/2012 г. за експлоатация на горивна инсталация с номинална топлинна мощност 1 144 MWth и инсталация за производство на водород, което съгласно чл. 127, ал. 2 ЗООС е подлежало на оспорване по съдебен ред. Представил Решение №3-ПР/2011 г. на министъра на околната среда и водите за преценяване на необходимостта от извършване на оценка на въздействието върху околната среда, издадено на основание чл. 93, ал. 2 и 5 ЗООС, чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на въздействието върху околната среда, чл. 31, ал. 4 и 6 от Закона за биологичното разнообразие, чл. 40, ал. 4 във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 4 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на съвместимостта на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазването на защитените зони, което е подлежало на съдебен контрол.
Следователно дейностите, които [фирма] би изпълнявал, за да упражни правата, които оспорената от жалбоподателите лицензия му предоставя са били предмет на преценка от компетентните органи досежно въздействието, което оказват върху околната среда. Тази преценка на компетентните органи е обективирана във влезли в сила административни актове, които като официални диспозитивни документи са задължителни за всички органи и лица в държавата. С оглед на това в производството по издаване на лицензия органът не извършва повторна проверка на съответствието на дейностите, представляващи съдържанието на предоставеното чрез лицензията право, със законодателството в областта на околната среда. В това производство органът само проверява компетентните органи по опазване на околната среда издали ли са изискуемите за осъществяване на дейността разрешителни. Именно това сочи и разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЕ, с която частните жалбоподатели обосновават правния си интерес в частта досежно предмета на акта – лицензиантът, който иска да бъде продължен срокът на лицензията, представя доказателства за съответствието на енергийните обекти на нормативните изисквания за опазване на околната среда.
Комисията за енергийно и водно регулиране не е компетентен орган по въпросите на околната среда. Тя единствено, съгласно чл. 21, ал. 1, т. 7 ЗЕ, наблюдава прилагането на всички мерки, приети за изпълнение на услуги от обществен интерес, включително за опазване на околната среда, но тя не може да определя изисквания за опазване на околната среда по отношение на дейности, чрез които се осъществява производство на електрическа енергия. Компетентен орган в областта на околната среда, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗООС е министърът на околната среда и водите, съответно посочените в чл. 10 ЗООС други органи.
С оглед на тази компетентност на Комисията за енергийно и водно регулиране и поради този характер на лицензионното производство нито органът, издал лицензията, нито съдът могат да извършат контрол за законосъобразност на влезлите в сила актове, с които е разрешено извършването на съответната дейност, респективно експлоатирането на съответното съоръжение/инсталация. Що се отнася до дейности, за които в хода на упражняване на правата по лицензията, срокът на съответните разрешителни е изтекъл, лицензиантът, за да упражнява дейността ще е необходимо да получи нови разрешителни, които също ще подлежат на съдебен контрол, в т.ч. и за съобразеност с екологичното законодателство.
С оглед на горното тримата жалбоподатели – юридически лица, биха могли да имат качеството на „засегната общественост“ по смисъла на §1, т. 25 ЗООС, съответно чл. 2, §5 от Конвенцията, в съответствие със създадената от Конвенцията и закона презумпция за правен интерес, но не спрямо акта, с който се продължава лицензията, а спрямо актовете, с които се преценява съответствието на конкретната дейност с екологичното законодателство.
Позоваването от частните жалбоподатели „Екологично сдружение „За Земята“ и „Екологично сдружение „Д.“ на решението на общото събрание на държавите, страни по конвенцията, относно спазването от България на конвенцията – решение V/9d от 30.06.-01.07.2014 г., само доказва гореизложеното. Предмет на решението са общите и подробни устройствени планове, екологични оценки, разрешения за строеж и въвеждане в експлоатация – актове, които пряко обективират оценката на органа за въздействието на съответните дейности върху околната среда, а не решения за издаване на лицензия, които не решават първично въпроси, свързани с околната среда. Същото е относимо и за становището на Комитета за прилагане на Конвенцията по отношение на Република А.. Предмет на становището са актове, които нарушават законодателството за търговия със застрашени видове, опазване на природата и защита на животните, а не актове, които като се основават на други, влезли в сила актове, които засягат околната среда, създават права или задължения.
С оглед на горното основателен е доводът на частните жалбоподатели „Екологично сдружение „За Земята“ и „Екологично сдружение „Д.“ за ирелевантност досежно правото им на оспорване на това кои са страните по административното производство, в резултат на което е постановен оспорения акт. Не страните, а предмета на производството е важен – дали той нарушава екологичното законодателство. Но в случая предмета на оспорване не е акт, който може да наруши разпоредбите на националното законодателство, касаещо околната среда. В подкрепа на това са и доводите на частните жалбоподатели досежно установените от компетентните органи нарушения на екологичното законодателство и довода им за „гаранции“ за спазване на това законодателство. Видно е, че лицензиантът допускал нарушения на екологичното законодателство, но компетентните органи са предприели необходимото за установяване на нарушението и налагане на необходимите за това санкции. Комисията за енергийно и водно регулиране нито може да установи нарушенията, нито може да ги санкционира. Няма и правна норма, която да забранява продължаването на срока на лицензията поради допуснати от лицензианта нарушения на екологичното законодателство, тъй като контролът по спазването му е в компетентността на други органи. Що се отнася до искането за „гаранции“ то очевидно не е в компетентността на Комисията за енергийно и водно регулиране.
Видно от изложеното актът, оспорен от частните жалбоподатели, не отговаря на изискванията на чл. 9, §3 от Конвенцията – да нарушава разпореди на националното законодателство, касаещо околната среда. Актовете, които могат да нарушат законодателството за опазване на околната среда са само доказателство, което се представя в хода на производството по продължаване на лиценза и те са и могат да бъдат предмет на съдебен контрол от частните жалбоподатели – неправителствени организации.
Тъй като актът, предмет на оспорване, не отговаря на изискванията на чл. 9, §3 от Конвенцията не е необходимо съдът да извършва проверка досежно правния интерес на физическото лице за неговото оспорване.
С оглед на горното изводът на съда за липса на право на оспорване от частните жалбоподатели на Решение №И2-Л-094 от 19.12.2014 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с което е продължен срока на лицензия №Л-094-01 от 21.02.2001 г. за дейност „производство на електрическа енергия“ на [фирма] е правилен, поради което обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 213 във вр. с чл. 158, ал. 3 във вр. с чл. 236 и чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд

ОПРЕДЕЛИ:


ПРЕКРАТЯВА съдебното производство досежно частната жалба на Политическа партия „Зелените“, седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], ет. 2, ап. 4.
ОСТАВЯ В СИЛА Определение №4467 от 13.08.2015 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело №6038/2015 г. в частта, с която съдебното производство е прекратено по отношение на жалбите на Сдружение „Национално движение „Е.“, П. П. Троянски, „Екологично сдружение „За Земята“ и „Екологично сдружение „Д.” срещу Решение №И2-Л-094 от 19.12.2014 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с което е продължен срока на лицензия №Л-094-01 от 21.02.2001 г. за дейност „производство на електрическа енергия“ на [фирма].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в седемдневен срок от съобщаването, а в останалата част е окончателно.

Особено мнение: