РЕШЕНИЕ

544
София, 15.01.2014

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Шесто отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАТАЛИЯ МАРЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
АТАНАСКА ДИШЕВА
ТОДОР ТОДОРОВ
при секретар Пенка Котанидис
и с участието
на прокурора Антоанета Генчева
изслуша докладваното
от съдиятаАТАНАСКА ДИШЕВА
по адм. дело 9804/2013. Document Link Icon


Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], представлявано от управителя М. Д. С., чрез пълномощника адв. К. Стойновки от адв. дружество „С. и Ч.”, против решение № 1022/10.05.2013г., постановено по адм. дело № 305/2013г. по описа на Административен съд [населено място], с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ №[ЕИК]/17.10.2012г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП [населено място]. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания ревизионен акт. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът по касационната жалба – директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ за [населено място] при ЦУ на НАП, оспорва жалбата по съображения за правилност на решението, изложени в писмен отговор от пълномощника юрисконсулт К. С.. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.
Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид наведените доводи в касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
С обжалваното решение на Административен съд гр. П. е отхвърлена жалбата на [фирма] – [населено място] против ревизионен акт №[ЕИК]/17.10.2012г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден с решение № 1582/27.12.2012г. на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” [населено място] /сега дирекция „ОДОП”/, с който са определени задължения за държавното обществено осигуряване /ДОО/ в размер на 1582,90 лв. и лихва 436,22 лв., здравни осигуровки /ЗО/ в размер на 653,71 лв. и лихва – 86,89 лв. и вноски за фонд Допълнително задължително пенсионно осигуряване – Универсален пенсионен фонд /ДЗПО-УПФ/ в размер на 234,76 лв. и лихва 43,40 лв.
За да постанови това решение съдът е приел, че с ревизионния акт законосъобразно са установени посочените задължителни осигурителни вноски за ДОО, ЗО и ДЗПО-УПФ за периода от 27.05.2010г. до 30.12.2011г., дължими като осигурителни вноски за управителите на дружеството. Приел е за установено, че през посочения период като управители на търговското дружество последователно са били вписани в търговски регистър лицата Е. С. М. и М. Д. С., първата до 25.06.2010г., а втората след тази дата. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО управителите на търговски дружества са задължително осигурени лица за посочените рискове, като осигуряването не зависи от намерението или желанието на лицата, а е задължително. В сключените между търговското дружество и посочените лица договори за възлагане на управление е уговорено възнаграждение в размер на пет процента върху печалбата, платимо в края на финансовата година, като твърдяното в случая неплащане на това възнаграждение е без значение, тъй като от 01.01.2010г. осигурителните вноски за социално и здравно осигуряване се дължат и при неначисляване и неизплащане на трудовите възнаграждения. Според чл. 6, ал. 3 КСО осигурителният доход не може да бъде по-нисък от минималния осигурителен доход по основни икономически дейности и квалификационни групи професии съгласно Приложение № 1 към Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване за съответната година и по-голям от максималния месечен размер на осигурителния доход. Според съда, жалбоподателят не е доказал твърдението си за неполагането на труд от двете управителки за процесния период, въз основа на сключените с тях договори за възлагане на управление.
Така постановеното решение е правилно.
От фактическа страна по делото е установена, че със заповед № 1202663/14.05.2012г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място] е възложено извършването на ревизия на [фирма] за установяването на конкретни задължения на дружеството, сред които и задължения за ДОО, ЗО, ДЗПО-УПФ за наетите лица за периода от 01.01.2006г. до 31.12.2011г. В резултат на проведената ревизия е съставен ревизионен доклад № 1202663/12.09.2012г., издадена е заповед за определяне на компетентен орган от 14.09.2012г. Издаден е ревизионен акт №[ЕИК]/17.10.2012г. от орган по приходите при ТД на НАП [населено място], който при обжалването по административен ред е потвърден с решение № 1582/27.12.2012г. на директора на дирекция „О.” [населено място] в обжалваната част относно установените задължителни осигурителни вноски, както следва: за ДОО в размер на 1582,90 лв. и лихва 436,22 лв., за ЗО - 653,71 лв. и лихва 86,89 лв., вноски за фонд ДЗПО-УПФ - 234,76 лв. и лихва 43,40 лв.
Въз основа на събраните при ревизията доказателства се установява, че ревизираното дружество /през ревизираните периоди дружеството е Е. с едноличен собственик на капитала Д. В. М./ има сключени договори за възлагане на управление с физически лица, както следва: договор от 2010г. /без посочена дата/ с Е. С. М. и договор от 2011г. /без посочена дата/ с М. Д. С.. В чл. 1, ал. 2 от тези договори, които са с идентично съдържание, е уговорено при извършване на работата в договорения срок да се изплати на управителя възнаграждение в размер на пет процента от печалбата, платими в края на финансовата година при формиране на печалбата. Безспорно е установено, че посочените лица са вписани като управители на дружество в търговски регистър за последователни периоди, както следва: Е. С. М. от 27.05.2010г., като е била управител до 25.06.2011г. /същата е починала на 26.06.2011г./, а М. Д. С. от 15.07.2011г. до края на ревизирания период – 31.12.2011г., както и към момента на извършване на ревизията и при подаване на касационната жалба по настоящото дело. За посочените периоди няма данни двете управителки да са получавали възнаграждението, уговорено по съответния договор за възлагане на управление, никоя от страните по делото и не твърди да са получавани възнаграждения, поради което правилно е прието, че такива не са получавани. Както правилно е приел първоинстанционият съд, от съществено значение за настоящия спор е дали възнаграждението е било дължимо, което е обусловено от извода за изпълнение на трудова дейност на управител на търговското дружество, съображения за което ще бъдат изложени по-долу. Не се спори, че от дружеството не са внасяни задължителни осигурителни вноски за ДОО, ЗО и за фонд ДЗПО-УПФ за двете управителки за съответния период на това основание.
Спорно по делото е дали двете управителки са осъществявали трудова дейност, което да представлява основание за задължително осигуряване. В разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО е предвидено, че управителите на търговски дружества са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица. По аргумент от тази разпоредба следва, че за целите на социалното осигуряване, дейността на управителя на търговско дружество се приема за трудова дейност. Съгласно чл. 10, ал. 1 КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. В същия смисъл е определението по пар. 1, т. 3 ДР КСО, според което "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. В този смисъл принципно правилно е становището на касатора, че именно упражняването на трудова дейност е основание за задължително социално осигуряване и че качеството на управител на търговско дружество на едно лице не е самостоятелно основание за осигуряването му по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО, ако лицето не осъществява трудови функции. В конкретния случай обаче установените по делото фактически обстоятелства налагат извода, до който е достигнал и административният орган, а именно, че лицата, които са били вписани през съответния период като управители на търговското дружество [фирма] /впоследствие и при ревизията дружеството е О./ са осъществявали трудова дейност като управители на това дружество. При ревизията е установено, че през целия ревизиран период и по-конкретно през периода, за който са определени задължителните осигурителни вноски, предмет на правния спор /17.05.2010г. - 31.12.2011г./, дружеството е осъществявало търговска дейност, като е поддържало два работещи търговски обекта в [населено място], от дружеството са подавани годишни данъчни декларации с приложени към тях отчети за приходите и разходите; дружеството е имало няколко наети лица /за последното е приложена справка актуално състояние на всички трудови договори на дружеството от ТД на НАП - [населено място]/. Тези обстоятелства налагат необходимостта от изпълнение на функциите на управител на дружеството. В приложените по делото договори за възлагане на управление, сключени съответно с Е. М. и М. С. се съдържа описание на дейностите и функциите, които се включват в задълженията на управителя, като например: да осъществява цялостно ръководство на стопанската дейност на дружеството; да представлява дружеството пред съдебните, данъчните и другите държавни органи пред банковите и финансовите институции и пред други физически и юридически лица, свиква и организира редовното годишно общо събрание на дружеството; представлява дружеството като работодател и т.н. Поради това, че през ревизираните периоди [фирма] е осъществявало търговска дейност и дейностите по управление, включително представителство на дружеството са осъществявани фактически, то логичният извод е, че те са осъществявани именно от лицата, които са вписани като управители на това дружество през съответния период. По делото са налице преки доказателства за подписване на документи на дружеството от съответния управител /например представените в рамките на ревизионното производство отчети за приходите и разходите на дружеството/, както и множество косвени - вписването на съответното лице като управител /ръководител/ на дружеството през съответния период, вписването на заеманата длъжност в дружеството от Е. М. като "управител" в издадените й болнични листи; подаването на декларации от Е. М. за начало на дейност като самоосигуряващо се лице като управител на [фирма] , считано от 27.05.2010г., както и подаването на декларация за прекратяване на това осигуряване след смъртта й /очевидно, подадена от друго лице/; вписването на М. С. на длъжност "управител" на дружеството в платежните ведомости за периода м. юли - м. декември 2011г. и т.н. Касаторът не обосновава твърдението си, че лицата вписани през съответния период като управители на дружеството, не са изпълнявали трудова дейност като такива, въпреки че тази дейност е фактическа осъществявана. От показанията на разпитания по делото свидетел А. В. не се установява изпълнение на тези функции от друго лице. Този свидетел на първо място няма преки и непрекъснати възприятия относно релевантните факти във връзка с изпълнението на функциите по управление на дружеството, тъй като е имал посещения само при доставката на стоки. Същевременно този свидетел установява, че е виждал в обектите на дружеството всяко от лицата, които са били вписани като управител – Е. М. и М. С.. Становището на свидетеля по въпроса кое лице е било управител на дружеството не е меродавно, още повече че Д. М., за когото свидетелят твърди, че е бил управител, всъщност е бил едноличен собственик на дружеството и е обективно оправдано това лице да се е намирало в обектите /или съответния обект/ на дружеството.
По изложените съображения се налага извода, че е доказано изпълнението на трудови функции от лицата, които през съответния период са били вписани като управители на ревизираното дружество и затова правилно е прието, че е налице основание за задължителното им осигуряване на съгласно чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО. Следва в тази връзка да се отбележи, че в тази хипотеза не е необходимо между дружеството и съответния управител да има сключен трудов договор. Както вече се посочи, за целите задължителното обществено осигуряване, изпълнението на дейностите, които се включват в обхвата на функциите на управител на търговско дружество, са приравнени на трудова дейност, а за изпълнението им е достатъчно наличието на договор за възлагане на управление и вписването им в търговски регистър. Обстоятелството, че М. С. има постоянен адрес в [населено място] не променя направените по-горе изводи, тъй като вписването на постоянен адрес не е свързано с изискването лицето да живее на този адрес, а освен това дейностите по управление на едно търговско дружество могат да се изпълняват и от лице, което не живее постоянно в мястото, където е седалището на дружеството.
Твърдението в касационната жалба, че вписването на лицата Е. М. и М. С. като управители на [фирма] през съответния период е било с цел запазване на осигурителните им права, на първо място не е доказано, а на следващо място - по естеството си представлява твърдение за заобикаляне на закона и за извършване на измамни действия спрямо осигурителната система, което несъмнено не представлява действие в интерес на това дружество и на представляващите го лица. Наред с това, не обосновават извод за незаконосъобразност на ревизионния акт доводите в касационната жалба, че при потвърждаване на РА би възникнало противоречие между неговото съдържание от една страна и данните в партидата на М. С. в регистъра на осигурените лица за 2011г. /последната е осигурявана на основание трудов договор като продавач/. Данните в регистъра по принцип могат да бъдат коригирани, а освен това едно лице може да бъде осигурявано на няколко отделни основания.
Предвид установеното задължение за осигуряване за управителите на дружеството Е. М. и М. С. за ДОО на основание чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО, налице е също основание за здравно осигуряване в размерите по чл. 40, ал. 1, т. 1 от Закона за здравното осигуряване, а за М. С. – и за допълнително задължително пенсионно осигуряване съгласно чл. 127, ал. 1 КСО. По делото не се спори относно размера на определените осигурителни вноски, но за пълнота на изложението следва да се отбележи, че размерът им е определен правилно в съответствие с приложимите разпоредби, съответно – чл. 6, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 3 КСО, чл. 40, ал. 1, т. 1 КСО, чл. 157, ал. 1 КСО.
По изложените съображения, правилно първоинстанционният съд е приел РА за законосъобразен в обжалваната част и е отхвърлил подадената против него жалба. Обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, предвид задължителните указания в тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010т. по т. д. 5/2009г. на О. на ВАС. Размерът на възнаграждението се определя съобразно материалния интерес по спора на основание чл. 8, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е в размер на 288 лв.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение
РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1022/10.05.2013г., постановено по адм. дело № 305/2013г. по описа на Административен съд [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя М. Д. С., да заплати на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" за [населено място] при ЦУ на НАП сумата 288 лв. /двеста осемдесет и осем лева/, представялвваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: