РЕШЕНИЕ

230
София, 10.01.2017

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАН РАДЕНКОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ ЯНКУЛОВА
ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА
при секретар Анелия Станкова
и с участието
на прокурора Симона Попова
изслуша докладваното
от съдиятаСОНЯ ЯНКУЛОВА
по адм. дело 14245/2015. Document Link Icon


    Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
    Образувано е по касационна жалба на началника на отдел „Приходи от мести данъци и такси“ в [община], [населено място], [адрес], срещу Решение №464 от 27.10.2015 г. на Административен съд, гр. [населено място], постановено по административно дело №337/2015 г.
    С обжалваното решение съдът отменил Акт за установяване на задължения по декларация №107-835 от 21.03.2015 г. на орган по приходите в [община], в частта, с която на [фирма] са установен задължения за такса за битови отпадъци за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2014 г. в размер на 2 557, 04 лв. и лихви в размер на 271,72 лв.
    І. Становища на страните:
    1. Касационният жалбоподател – началникът на отдел „Приходи от местни данъци и такси“ в [община], счита обжалваното решение за неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че никоя от разпоредбите на чл.62 – 66 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) не сочи какво трябва да бъде съдържанието на акта, с който се установява дължимостта на таксата за битови отпадъци. С оглед на това приетото от съда нарушение – неразграничаване на отделните части на таксата, е неправилно, тъй като в закона се интерпретира една такса, определена в абсолютна стойност. Сочи, че самото задължено лице признава в жалбата си, че стойностите на таксата са публично оповестени на електронната страница на общината. По отношение на представената в съдебното производство справка сочи, че тя е само в помощ на съда, а не за да санира акта.
    Сочи, че съгласно чл. 66 ЗМДТ таксата е само една и разделението при нейния размер се прави само с оглед на планиране на разходите. Счита, че таксата е дължима принципно от всички собственици на недвижими имоти – всеки, който претендира, че за някоя от видовете дейности общината не е сторила разходи следва да докаже, че общината по принцип не извършва коя да е от тях (чл. 71 ЗМДТ) или че за конкретен период общината не е изпълнявала задължението си в конкретен район. В случая дружеството не твърди това, а че не е ползвало имота в процесния период и алтернативно, че на имота няма разположени съдове за смет, без обаче да е подало декларация по чл. 16 от Наредба №17 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на [община] (Наредба №17).
    Сочи, че едва в писмените бележки дружеството излага довод за непредоставяне на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, поради което е бил лишен от възможността да представи доказателства за извършване на услугата, а и това не е било предмет на доказване. Неправилен счита извода на съда за непредставяне по делото на заповедите на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, тъй като същите са публично достъпни на електронната страница на общината и това обезсмисля представянето им на хартиен носител.
    Касаторът представя: извлечение от Наредба №17, редакция към 07.11.2012 г., 19.12.2012 г., 27.02.2013 г., м. декември 2014 г.; Заповед №РД-10-1509 от 07.11.2012 г. и Заповед №10-1679 от 30.10.2013 г. на кмета на общината, издадени на основание чл. 63, ал. 2 ЗММДТ; фактури за плащане на извършена услуга и актове за отчитане на извършена дейност по договор 07.09.1999 г.
    Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на [фирма] срещу Акт за установяване на задължения по декларация №107-835. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на 600, 00 лв. Касаторът се представлява от юрисконсулт Петя Петкова.
    2. Ответникът по касационната жалба – [фирма], счита същата за неоснователна. Несъответни на чл. 170, ал. 1 АПК счита доводите на касатора за доказателствената тежест на адресата на акта. Несъответстващ на доказателствата по делото счита довода на касатора досежно основанията за оспорване на Акт №107-835. Правилно съдът не ценил представеното по делото писмено обяснение, рег. №ЕК-010-10 от 08.07.2015 г., на началника на отдел „Екология“, тъй като е представено в нарушение на чл. 163, ал. 2 АПК – след първото по делото заседание.
    Прави анализ на доказателствата по делото и сочи, че предмет на договора от 07.09.1999 г. са само услугите сметосъбиране и сметоизвозване, не и услугите поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци. Прави анализ на представените доказателства от електронната система на общината. Сочи, че по делото не е спорно, че не е подал декларация по чл. 16 от Наредба №17, поради което неотносими към предмета на спора са представените доказателства за други правни субекти, които са упражнили това свое право.
    Моли съда да остави в сила обжалваното решение.
    3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилни са изводите на съда, че в акта липсват фактически основания за начина на изчисляване и размера на всяка от услугите. Липсата на разграничение на задълженията по видове услуги препятства съда да извърши проверка дали тези услуги са предоставяни, тъй като за същите липсва съответно определено като стойност задължение и е основание за отмяна на акта, както правилно приел съдът.
    ІІ. По допустимостта на касационната жалба:
    Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
    Разгледана по същество касационната жалба е основателна.
    ІІІ. Фактите по делото:
    За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:
    1. [фирма] е собственик от 2012 г. на недвижим имот – нежилищен обект, идентификатор [номер], находящ се в[населено място], Източна индустриална зона.
    2. На 07.09.1999 г. между [населено място] и [фирма] бил сключен договор с предмет „извършване на дейността сметосъбиране и сметоизвозване на твърди битови отпадъци на територията на [община]“; договорът е със срок от 15 години; в Приложение 4 „Описание на обема работа във връзка с дейността сметосъбиране и сметоизвозване към момента на сключване на договора“ – неразделна част от договора съгласно т. VІ от него, е посочено: „Предмет на обществената поръчка е „третиране на битовите отпадъци в частта сметосъбиране и сметоизвозване за територията на [община]“.
    3. На 18.07.2011 г., със Заповед №РД-10-958, издадена на основание чл. 4, ал. 4 ЗМДТ, кметът на [община] определил служителите от общинската администрация с правомощия на орган по приходите. Под №5 фигурира Ваня Атанасова.
    4. На 14.12.2012 г., с Решение №401, Общинският съвет [населено място] определил размера на такса за битови отпадъци за 2013 г. като:
    а) за нежилищни имоти на предприятия – 2, 9 промила от по-висока от отчетната стойност и данъчната оценка на имота;
    б) размери на компонентите на таксата:
    сметосъбиране и сметоизвозване – 30% от общата такса;
    обезвреждане на битови отпадъци – 35% от общата такса;
    поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване – 35% от общата такса;
    в) определена е честотата на извозване на съдовете за битови отпадъци;
    5. На 19.12.2013 г., с Решение №875, Общинският съвет [населено място] определил размера на такса за битови отпадъци за 2013 г. като:
    а) за нежилищни имоти на предприятия – 2, 9 промила от по-висока от отчетната стойност и данъчната оценка на имота;
    б) размери на компонентите на таксата:
    сметосъбиране и сметоизвозване – 30% от общата такса;
    обезвреждане на битови отпадъци – 35% от общата такса;
    поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване – 35% от общата такса;
    в) определена е честотата на извозване на съдовете за битови отпадъци;
    6. На 27.02.2015 г. [фирма] подало декларация по чл. 14 ЗМДТ, рег. №ДК-14000863, с което декларирало придобия през 2012 г. имот. В декларацията имотът е описан като такъв на два етажа, с разгъната застроена площ от 476 кв. м. на всеки етаж и отчетна стойност за всеки етаж от 450 000, 00 лв. Декларацията е подадена от пълномощник Р. А. К..
    7. На 21.03.2015 г., орган по приходите в [община] - В. А., издала Акт за установяване на задължения по декларация №107-835, с който установила на [фирма] за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2014 г., задълженията за данък върху недвижимите имоти в размер на 3 438, 78 лв. и лихви – 365, 41 лв. и за такса за битови отпадъци в размер на 2 557, 04 лв. и лихви – 271, 72 лв. за имот, деклариран с декларация, рег. №ДК-14000863. В акта:
    а) е посочено, че за имота не са внесени дължимите данък за недвижимите имоти и такса за битови отпадъци;
    б) е определена облагаемата основа на имота: 442 154, 60 лв. за 2013 г. и 439 584, 00 лв. за 2914 г.;
    в) посочено е, че размера на таксата е „посочен в Решенията на Общински съвет – [населено място] за определяне на размера на таксата за битови отпадъци за всяка отделна година, съгласно чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ“;
    г) в обща стойност, а не по видове услуги, са определени размерите на таксата за битови отпадъци и дължимата лихва.
    8. На 07.04.2015 г. [фирма] обжалвал пред началника на отдел „Приходи от местни данъци и такси“ в общината Акт №107-835 в частта за установената такса за битови отпадъци. В жалбата:
    а) е посочен размера на таксата за битови отпадъци по години и размера на таксата за отделните компоненти на услугата;
    б) се твърди, че имотът не е използван, на територията на имота няма разположени съдове за битови отпадъци, през 2013 г. и 2014 г. общината не е извършвала услуги по събиране и транспортиране на битови отпадъци и услуги по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.
    9. На 14.04.2015 г., с Решение №2, началникът на отдел „Приходи от местни данъци и такси“ в общината потвърдил Акт №107-835 в обжалваната част.
    10. На 05.05.2015 г. [фирма] оспорил пред съда Акт №107-835. В жалбата, освен посоченото в жалбата до началника на отдел „Приходи от местни данъци и такси“ изрично е посочено, че действащите ставки за всяка от компонентите на услугата са достъпни на електронната страница на общината с посочен адрес.
    11. На 08.06.2015 г., с Определение №680, съдът указал на органа „доказателствената тежест за установяване съществуването на фактическите основания и изпълнението на законовите изисквания за издавеното“ на Акт №107-835.
    12. В хода на съдебното производство органът представил и съдът приел:
    а) писмо на началника на отдел „Екология“ в [община], рег. №ЕК-010-10 от 30.06.2015 г., в което е посочено, че сметосъбирането и сметоизвозването за 2013 г. и 2014 г. се осъществява по силата на договор за обществена поръчка от 07.09.1999 г., към писмото са приложени списъци на лицата, подали декларация по чл. 16 от Наредба №17 като под №86 за 2014 г. и под №88 за 2013 г. фигурира [фирма]. [фирма] не фигурира в списъците.
    б) писмо на началника на отдел „Екология“ в [община], рег. №ЕК-010-10 от 08.07.2015 г., в което е посочено, че:
    сметосъбирането на [община] се извършва въз основа на договор с [фирма] – подизпълнители[фирма] и[фирма];
    „за общото сметосъбиране в промишлената зона за фирмите, които не са подали декларация, се ползват различни контейнери“; в т. 20 на приложения списък е посочен „Вапцаров“ като „в района на бившия завод са разположени общо 27 бр. пластмасови кофи 0, 24 м3. От тях пет броя са в непосредствена близост и се използват от [фирма];
    „От 2014 г. по подадена декларация [фирма] има 1 бр. кофа 0, 24 м3 (отбелязан е в №85 в приложения списък на фирмите с декларации)“;
    под №85 в списъка фигурира „Алпина“;
    в) подадени от [фирма] декларации по чл. 18а от Наредба №17 за 2013 г. и 2014 г.;
    13. В хода на съдебното производство съдът разпитал свидетеля Р. А. К. – търговски посредник на [фирма], който дал показания, че сградата се намира в имот, в който са разположени сградите на още десет фирми и че не се ползва от дружеството.
    14. В хода на съдебното производство [фирма] декларирал, че не е подавал декларация по чл. 15, ал. 5, т. 2 от Наредба №17 – за неползване на имота през 2013 г. и 2014 г., както и че не оспорва размера на задължението, а неговото основание.
    ІV. Първоинстанционното съдебно решение:
    Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган и при спазване на задължителното оспорване по административен ред. Приел, че в нарушение на чл. 62, изречение 21 (sic) и чл. 66 ЗМДТ размерът на таксата в акта е определена общо за трите вида услуги, като липсва изискуемото от закона разграничение на размера на дължимите суми за всяка една от услугите, което представлява съществено процесуално нарушение. Представената по делото справка за начина на изчисление на таксата по видови услуги не може да санира допуснатото съществено процесуално нарушение, тъй като не е част от мотивите на акта.
    Съдът приел, че по делото не са представени заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, въпреки дадените указания от 08.06.2015 г. Приел, че по делото не е доказано предоставянето на услугите – „представените списъци на обектите, график на съдовете, обслужвани от [фирма] и [фирма], не установяват предоставяне на услугите.
    Въз основа на това съдът направил извод за незаконосъобразност на Акт №107-835 в оспорената част и го отменил.
    Решението на съда е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
    V. По съществото на спора:
    Касаторът твърди, че обжалваното решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока. Доводите на касатора в подкрепа на това твърдение, мотивите на съда и възраженията на ответника фактически формират две основни тези за неправилността на съдебното решение – относно извода на съда за неустановяване в акта на задължението за такса за битови отпадъци по всеки един от трите компонента на услугата, а само общо и относно преценката на съда за недоказаност на фактическото престиране на услугите по чл. 62 ЗМДТ.
    По довода за неправилност на съдебното решение относно извода за незаконосъобразност на акта поради непосочване на задължението за такса за битови отпадъци по всеки един от компонентите, а само общо за услугата:
    Съдът приел, че оспореният акт е незаконосъобразен, защото 1) „липсва изискуемото от закона разграничение на размера на дължимите суми за всяка една от тези услуги“; 2) представената в съдебно заседание „справка“ за начина на изчисляване на размера на таксата по видове услуги „не може да се счита като част от неговите мотиви“; 3) „неизписването в АУПВ на задълженията по отделни компоненти на услугите, което представлява самостоятелно и формално нарушение на чл. 62, изр. 21 (sic) от ЗМДТ“.
    Така приетото от съда сочи, че приел непосочването на задължението за такса за битови отпадъци по отделните видове услуги, а само на общо установения размер за 1) порок на диспозитива, 2) порок на формата –липса на мотиви и 3) противоречие с материалноправна разпоредба. Няма как един факт да осъществява едновременно и трите порока. Ако липсва диспозитив актът ще е нищожен. Ако от формална страна липсват мотиви актът ще е унищожаем, защото липсва задължителен елемент на формата. Ако е налице противоречие с материалноправна разпоредба – актът също ще е унищожаем.
    Така приетото от съда налага да се извърши проверка досежно правилността на изводите по отношение на всеки от пороците.
    Безспорно е, че същността на всеки административен акт е неговата разпоредителна част, тази, с която органът определя правата или задълженията, начина и срока за изпълнението – чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Разпоредителната част е властническото волеизявление на органа и именно поради това тя трябва да бъде ясна, точна, конкретна. Да не оставя у адресата на акта никакви неясноти. Тази същностна роля на разпоредителната част на един административен акт предпоставя и вида на порока, с който тя би могла да бъде засегната. Тогава, когато липсва разпоредителна част – липсва и акт. Тогава, когато разпоредителната част е толкова неясна, че от нея не може да се изведе властническото волеизявление на органа, също е налице липса на акт. И в двата случая липсва валидна воля на власт и актът е нищожен.
    В случая е безспорно, че с оспорения акт органът по приходите установил на ответника конкретен размер на задължението за такса за битови отпадъци и съответната лихва за забава. Сумата е определена в конкретен размер, посочен е имотът, по отношение на който е налице исканата от чл. 64 във с чл. 11 ЗМДТ правна връзка на задълженото лице, определен е периодът, за който е дължимо задължението. Вярно е, че в разпоредителната част на акта органът по приходите посочил установеното задължение общо – за трите компонента на таксата за битови отпадъци и не посочил размера на установеното задължение поотделно за всяка от отделните услуги, посочени в чл. 62 ЗМДТ, които в своята съвкупност съставляват съдържанието на таксата за битови услуги. Но тази липса в разпоредителната част на акта по никакъв начин не може да обоснове липса на разпоредителна част или неяснота на разпоредителната част до степен, която прави акта неизпълним. Напротив, задължението, макар и установено в своята цялост, е ясно и еднозначно определено по основание и по размер като са определени начина и срока на неговото изпълнение.
    От мотивите на оспорения акт, както сочи и съдът, е безспорно ясно, че задължението е установено и за трите компонента на услугата – сметосъбиране и сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, т.е. за адресата на акта, а и за съда, е пределно ясна трикомпонентността на установената такса. Вярно е, че при съставна такса би следвало органът да посочи освен общия размер на таксата и нейните съставни части, защото всяка от включените в чл. 62 ЗМДТ услуги има собствени материалноправни предпоставки за дължимост и е напълно възможно адресатът на акта да е съгласен с установеното задължение по една от съставните услуги, но да не е съгласен с установеното задължение по отношение на друга.
    Но не всяка формална липса на елемент от диспозитива или негова непрецизност значи липса на диспозитив. Когато преценява диспозитива на оспорения акт съдът следва да прецени дали всички негови релевантни елементи са установими. В случая размерът на установеното задължение по отделните компонентни може да бъде изрично посочен в мотивите на акта. Това налага да се установи правилността на извода на съда за липса на мотиви в акта досежно размера на задълженията по трите отделни компонента.
    Безспорно е, че всеки административен акт трябва да съдържа фактически и правни основания. Това изискване е изрично посочено в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Макар в случая предмет на съдебен контрол да е акт за установяване на задължения по декларация, т. е. акт, издаден на основание и по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, изискването в акта да се съдържат фактически и правни основания е относимо и за него. Вярно е, че нито чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), нито друга разпоредба от този кодекс установява конкретно съдържание на акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Но в целия Данъчно-осигурителен процесуален кодекс изискването за мотивиране на актовете на органите по приходите е последователно проведено, както по отношение на процесуалните актове, така и по отношение на актовете, с които се регулират материалноправните отношения, макар това да не е изведено като единно, общо изискване към актовете на органите по приходите. Наред с това, съгласно §2 ДОПК за неуредените в него случаи се прилага Административнопроцесуалния кодекс, което значи приложение и на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК.
    От формална страна оспореният акт съдържа фактически и правни основания, т.е. дотолкова, доколкото изискването за мотивиране на акта е изискване за неговата форма, то в случая е безспорно, че това изискване е спазено – актът съдържа фактически и правни основания. Посочено е изрично, че таксата е установена и за трите вида услуги. Следователно не е налице липса на мотиви като елемент на формата на оспорения акт.
    Безспорно е също, че мотивите на всеки административен акт трябва да са ясни, конкретни, относими и в достатъчна степен подробни, за да може от тях да станат ясни преценката на органа на фактите и на правото. Този начин на мотивиране е гаранция за ефикасността на конституционното право на адресата на акта на съдебна защита – чл. 56 от Конституцията, и за ефикасността на конституционното задължение на съда да извърши контрол за законосъобразност на оспорения административен акт – чл. 120, ал. 1 от Конституцията.
    В оспорения акт органът освен процесния имот, периода, за който е установено задължението, облагаемата основа – правното основание за нейното определяне (чл. 12, ал. 2 от Наредба №17) и самата стойност (442 154, 60 лв. за 2013 г. и 439 584, 00 лв. за 2014 г.), факта на невнесени задължения, посочил и че „съгласно Решения на Общинския съвет – [населено място] размера на такса битови отпадъци е 2, 9 промила“. Друго досежно размера на таксата не е посочено – не са посочени номерата на решенията на общинския съвет, не е посочен и установения с тях размер на таксата по отделните видове услуги. С потвърдителното решение касаторът също не посочил размера на таксата по отделните видове услуги. Следователно, действително, в мотивите на оспорения акт органът не посочил точно размера на таксата по отделните видове услуги – както този, определен от общинския съвет, така и конкретния размер по отношение на задълженото лице.
    Както бе посочено по-горе целта на мотивите на акта са да може адресатът на акта и съдът да установят какви фактически констатации прави органът въз основа на преценката на какви доказателства и как прилага към тях правата норма. В случая в мотивите липсва релевантният факт – размера на таксата по видове услуги. Органът посочил въз основа на какви доказателства направил извода си – решенията на общинския съвет. Вярно, не са посочени точно номерата на решенията на общинския съвет за определяне на размера на таксата по отделните видове услуги. Задължението за мотивиране на акта, както бе посочено по-горе, трябва да бъде изпълнявано точно и добросъвестно, което безспорно изисква и коректното и пълно посочване на релевантните доказателствени средства, т. е. на относимите решения на общинския съвет, но в случая става въпрос за актове на общинския съвет, приети много преди датата на издаване на оспорения акт, които по силата на законова норма са публично оповестени - чл. 22, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), в седемдневен срок от приемането им.
    Следователно, макар и органът да не изпълнил точно задължението си да мотивира своя акт като посочи номера на решението на общинския съвет, което определя размера на таксата за съответната година, т. е. решението по чл. 66, ал. 1 ЗМДТ, то това решение е публично известно. С оглед на това решението на общинския съвет е общоизвестен факт по смисъла на чл. 155 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с §2 ДОПК. Това не значи, че органът не е длъжен да посочи в мотивите си номера на решението и електронния адрес, където решението е достъпно, защото само по този начин го идентифицира. Съдът не е длъжен да проверява всички решения на общинския съвет за съответния период, за да установи, кое е относимото и дали въобще го има. Служебното начало в съдебното административно производство не значи съдът сам да издирва и да събира доказателства, а да напътства страните, че за някои обстоятелства от значение за делото страните не сочат доказателства – чл. 9, ал. 3 АПК във вр. с §2 ДОПК.
    В случая, от доказателствата по делото е видно, че органът, макар да не посочил номера на относимите решения и електронния адрес, където могат да бъдат намерени, първо, за адресата на акта тези решения са били известни и той е бил напълно наясно със съдържанието им. В жалбата на дружеството срещу Акт №107-835 до началника на отдел „Приходи от местни данъци и такси“ и в жалбата до съда дружеството изрично и подробно описало съдържанието на релевантните решения на общинския съвет за процесния период като точно посочило размера на дължимата такса, определен в тези решения по отношение на отделните видове услуги. Следователно, за адресата на акта размера на таксата по видове услуги е напълно ясен факт. И второ. По делото органът представил процесните решения – Решение №401 и Решение №875, от които е виден размера на таксата, определен от общинския съвет за отделните видове услуги.
    При така установените факти по делото първо, за адресата на акта е било напълно ясно какъв е размерът на таксата за отделните видове услуги (а той, размерът, с оглед на изричното декларираното от дружеството в съдебното заседание на 30.06.2015 г. не е бил и оспорен от дружеството), и второ, за съда е било напълно възможно да извърши контрол за законосъобразност на установения от органа по приходите размер на задължението. Въпрос на прости аритметични действия, за които на съда не са необходими специални знания, е установяването на размера на таксата по видове услуги – при определен от общинския съвет размер от 2, 9 промила за трите услуги и определено от общинския съвет съотношение на размера на таксата за трите услуги 30% (сметосъбиране и сметоизвозване), 35% (обезвреждане) и 35% (поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване).
    Извършени, тези прости аритметични действия показват, че размерът за таксата за всяка от услугите за 2013 г., при определена основа от 442 154, 60 лв. за 2013 г. и при определен общ размер на таксата от 2, 9 промила, т. е. общо такса в размер на 1 282, 25 лв. (442 154, 60 х 2, 9 промила = 1 282, 25 лв.), е: такса за сметосъбиране и сметоизвозване - 384, 68 лв. (1 282, 25 лв. х 30% = 384, 68 лв.), такса за обезвреждане на битови отпадъци - 448, 91 лв. (1 282, 25 лв. х 35% = 448, 91 лв.) и такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване - 448, 91 лв. (1 282, 60 лв. х 35% = 448, 91 лв.). За 2014 г. при определена основа от 439 584, 00 лв. и при определен общ размер на таксата от 2, 9 промила, т. е. 1 274, 79 лв. (439 584, 00 х 2, 9 промила = 1 274, 79 лв.), таксата за сметосъбиране и сметоизвозване е 382, 44 лв. (1 274, 79 лв. х 30% = 382, 44 лв.), за обезвреждане на битови отпадъци е 446, 18 лв. (1 274, 79 лв. х 35% = 446, 18 лв.) и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е 446, 18 лв. (1 274, 79 лв. х 35% = 446, 18 лв.).
    Видно е, че липсващите в мотивите на оспорения акт факти и доказателствени средства, в конкретния случай, по никакъв начин не са затруднили нито адресата на акта да определи размера на установените такси по видове услуги, нито съдът да извърши проверка за правилността на установения размер.
    Наред с горното, следва да се посочи, че от разпоредбата на чл. 62, изречение второ ЗМДТ, на което се позовал съдът, за да приеме за материално незаконосъобразен оспорения акт, не може да се направи извод за неспазване в акта на изискване за посочване на таксата по всеки от компонентите на услугата по чл. 62 ЗМДТ, защото изискването, първо, се отнася до решението на общинския съвет по чл. 66, ал. 1 ЗМДТ, и второ, в случая е спазено, тъй като общия сбор на размера на установените такси за трите услуги е посочен правилно, а съставните му части са установими.
    С оглед на горното мотива на съда за незаконосъобразност на оспорения акт поради непосочване в него самостоятелно и отделно на задължението за такса за битови отпадъци по всеки един от компонентите, а само общо за услугата, е неправилен. Този мотив на съда не е основание за отмяна на акта.
    По довода за неправилност на съдебното решение относно извода за недоказаност на фактическото престиране на услугите по чл. 62 ЗМДТ:
    Безспорно е, че таксата за битови отпадъци не е данък. Тя не е дължима само и единствено по силата на правната връзка между лицето и недвижимия имот. За да е налице задължение за такса за битови отпадъци, освен правната връзка на лицето със съответния недвижим имот, по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, е необходимо да са налице и следните предпоставки: имотът да попада в границите на района, в който общината предоставя услугата и общината фактически да престира услугата.
    В случая касаторът нито посочил в акта, нито представил по делото заповедите на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, с които определил вида и границите на районите, в които общината ще предоставя услугите (честотата на предоставяне на услугата сметосъбиране и сметоизвозване е определена с решенията на общинския съвет). Съгласно чл. 63, ал. 2 ЗМДТ тези заповеди на кмета се обявяват публично до 31 октомври на предходната година. Следователно, както и решенията на общинския съвет по чл. 66, ал. 1 ЗМДТ, тези актове са публично известни. За разлика обаче от решенията на общинския съвет касаторът нито представил в хода на съдебното производство заповедите на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, нито поне посочил електронния адрес, където могат да бъдат установени от съда.
    Вярно е, че дружеството не оспорва факта, че имотът му попада в границите на района, определен със заповедите на кмета на общината, в който общината предоставя и трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ. Но съгласно чл. 168, ал. 1 АПК съдът извършва проверка за законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 АПК, т. е. той не е ограничен от изложените от жалбоподателя доводи за незаконосъобразност на оспорения акт.
    С оглед на това и при отчитане на факта, че попадането на имота на адресата на акта в границите на района, в който общината ще предоставя услугите по чл. 62 ЗМДТ, т. е. в границите, определени със заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, е материалноправна предпоставка за законосъобразност на оспорен акт за установяване на задължения по декларация във връзка с таксата за битови отпадъци, доказването по делото на този факт е част от проверката за материалната законосъобразност на акта. В случая, този релевантен за законосъобразността на оспорения акт факт останал недоказан по делото.
    Вярно е, че доказателствената тежест за установяване на фактическите основания за издаване на акта е на касатора и това обстоятелство е изрично указано на касатора от съда с Определение №680. Но съдът не изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК, съответно чл. 9, ал. 4 АПК, и не указал на касатора, че за това обстоятелство от значение за делото не сочи доказателства. Даденото от съда с Определение №680 от 08.06.2015 г. указание е за разпределението на доказателствената тежест (виж по-горе т. ІІІ. 11). Задължението на съда за указване на разпределението на доказателствената тежест по смисъла на чл. 170, ал. 1 АПК е различно от задължението му по чл. 171, ал. 4 АПК. Даването на указанието за разпределение на доказателствената тежест не освобождава съда от задължението му по чл. 170, ал. 4, съответно чл. 9, ал. 4 АПК. Това са две самостоятелни, с различно предназначение задължения, неизпълнението на които води до един и същ правен резултат – допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото и двете задължения са гаранция за правата на страните и за изясняване на правния спор, т.е. за изпълнение на конституционното задължение на съда да осигури равенство и условия за състезателност на страните в процеса, както и да осигури установяването на истината – чл. 121, ал. 1 и 2 от Конституцията.
    Разпоредбата на чл. 171, ал. 4 АПК е приложима винаги, когато страната не сочи доказателства. В случая, в оспорения акт органът, в едно започнато и недовършено изречение – последното преди разпоредителната част на акта, посочил „и Заповеди на кмета на [община] издадени съгласно чл. 62 и чл. 63 ЗМДТ, третиращи процентната тежест на всеки един от компонентите на таксата за битови отпадъци в общото задължение по години (Табл. 1), съгласно чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ“. Освен, че не идентифицирал заповедите на кмета на общината – като номер, дата и място, където могат да бъдат установени, органът погрешно им преписал съдържание, което тези заповеди не могат да имат. Съгласно чл. 63, ал. 2 ЗМДТ заповедите на кмета на общината не определят „процентната тежест на всеки един от компонентите на таксата за битови отпадъци“. Това е правомощие на общинския съвет – чл. 66, ал. 1 ЗМДТ. Те определят границите на районите, в които общината предоставя услугите.
    Следователно, действително по делото органът не доказал релевантния факт на попадане на имота на дружеството в границите на районите, в които общината предоставя услугата. Именно поради това и в изпълнение на задължението по чл. 171, ал. 4 АПК съдът следвало да укаже на касатора, че за този относим към предмета на спора факт не сочи доказателства. Видно от представените от касатора с касационната жалба писмени доказателства – Заповед №РД-10-1509 и Заповед №РД-10-1679, е че, ако съдът беше изпълнил задължението касаторът би могъл да представи относимите заповеди или поне да посочи електронния адрес, където тези заповеди са установими, още повече, че както бе посочено по-горе, става въпрос за публично обявени актове на кмета.
    Следователно, ако съдът не бе допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила изводът му за непредставяне по делото на заповедите по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ „въпреки указаната на административния орган с Определение №680/08.06.2015 г. доказателствена тежест“ би бил различен. В случая, само поради неизпълнение от съда на задължението му по чл. 171, ал. 4 АПК делото останало непопълнено с релевантни доказателства.
    Наред с горното съдът приел, че органът не доказал фактическото престиране на услугите. Но и досежно този релевантен за законосъобразността на акт факт е относимо изложеното по-горе за задължението на съда по чл. 171, ал. 4 АПК. Съдът не указал на касатора, че за това релевантно за предмета на делото обстоятелство не сочи доказателства. Видно от представените с касационната жалба писмени доказателства органът притежава определени доказателства досежно престирането на някои от услугите по чл. 62 ЗМДТ. Неизпълнението от съда на задължението по чл. 171, ал. 4 АПК поставя под съмнение истинността на фактическите констатации на съда досежно фактическото престиране на трите услуги.
    Дали представените от органа с касационната жалба писмени доказателства доказват по безспорен начин предоставянето по отношение на имота на ответника и на трите вида услуги е въпрос на преценка, която съдът следва да направи при новото разглеждане на делото. В касационното съдебно производство съдът не може да прави нови фактически установявания и въз основа на тях да преценява законосъобразността на оспорения административен акт, защото предмет на неговата проверка е правилността на първоинстанционното съдебно решение.
    Следва само да се посочи, че с оглед на различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и на различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани.
    Първата от трите услуги по смисъла на чл. 62 ЗМДТ – услугата сметосъбиране и сметоизвозване, се предоставя от общината на конкретния правен субект, за да изпълни той визираното в чл. 7, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО) свое задължение за събиране, транспортиране и третиране на създадените от дейността му отпадъци. Тъй като е възможно лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да не ползва за съответния отчетен период имота и с оглед на това да не генерира битови отпадъци, законодателят в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ е приел, че общинският съвет с наредбата по чл. 9 ЗМДТ, определя реда, по който лицата, които не ползват услугата през съответната година, установяват този факт.
    В случая, от доказателствата по делото е безспорно, че дружеството не е подало в срока по чл. 15, ал. 5 от Наредба №17 декларация, че няма да ползва имота в годините, предмет на оспорения акт. С оглед на това таксата ще бъде дължима, ако общината е престирала услугата по отношение на територията, на която е разположен имотът на дружеството.
    Другият вид услуга, която общината предоставя във връзка с битовите отпадъци, е поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. Съвместното съжителство в рамките на едно населено място, за да бъде възможно и да отговаря на определени, приети от членовете на общността, от обществото и от държавата стандарти, не може да се осъществи без територии за обществено, т.е. достъпно за всички, ползване. Цялото устройствено планиране и изграждане на населените места е подчинено на изискването да гарантира устойчиво развитие и благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението – чл. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), което имплицитно значи осигуряване на територии за обществено ползване. А наличието на територии за обществено ползване изисква поддържането и на определен стандарт на чистота на тези територии. Законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУО.
    С оглед на горното посоченото в чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ ясно илюстрира съдържанието на услугата „поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места“. Що се отнася до обхвата на предоставяне на услугата, т.е. до определяне на това кои са териториите за обществено ползване за целите на услугата и точния вид на услугите, които се включват в обобщеното понятие поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, законодателят е предоставил на дискрецията на общинския съвет и на кмета на общината. Но за да е налице задължение за заплащане на такса поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е необходимо общината не само да е определила вида и териториалния обхват на предоставяне на услугата, но и фактически да я предоставя в рамките на районите, определени със заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ. Тогава, когато услугата не се предоставя такса не се дължи – чл. 71, т. 2 ЗМДТ. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване.
    Третият вид услуга – обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа или на други съоръжения за обезвреждане, завършва визираното в чл. 7, ал. 1 ЗУО задължение на лицата, при чиято дейност се образуват битовите отпадъци. Тази услуга е необходима както по отношение на битовите отпадъци, получени от сметосъбирането и сметоизвозването, така и за битовите отпадъци, получени от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, така и за осигуряване на общото задължение на общината по обезвреждане на битовите отпадъци. Именно с оглед на това в Закона за управление на отпадъците са определени задълженията на общините по третиране на отпадъците, както и правните форми, чрез които това може да стане. Законодателят е приел, че такса за тази услуга не се събира, когато общината няма депа или други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци. Тъй като тази услуга също не е обвързана изцяло с фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, досежно нея не е налице възможност предварително да се декларира неползването й.
    За доказването и на трите вида услуги органът трябва да представи надлежни писмени доказателства, които да доказват престирането на услугите.
    Общината, съгласно чл. 136, ал. 3 от Конституцията, е юридическо лице и съгласно чл.141, ал. 1 от Конституцията има собствен бюджет. Общинският бюджет се съставя и разходва по реда на Закона за публичните финанси – чл. 45-47 и чл. 122 – 130. Съгласно чл. 163 от Закона за публичните финанси (ЗПФ) бюджетните организации осъществяват счетоводството си съгласно изискванията на Закона за счетоводството, на Закона за публичните финанси, както и на основата на стандартите, сметкоплана и указанията на министъра на финансите. С оглед на това общината би трябвало да разполага с писмени доказателства установяващи конкретната извършена работа по отделните видове услуги. Най-малкото неин е интересът, в хода на престиране на услугите да създава писмени доказателства, които да доказват вида и обема на извършената работа.
    Следва само да се посочи, че наличието на договор за извършване на една от визираните в чл. 62 ЗМДТ услуги сам по себе си не е доказателство за фактическото престиране на трите услуги. Наличието на договор е само една индиция, че общината е създала материалноправните предпоставки за предоставяне на услугите. Такива доказателства не са и фактурите за извършеното от общината заплащане на цената по договора, както и актовете за отчитане на извършената дейност, в които единственото, което фигурира е „относителния дял“ на извършената услуга в проценти и стойността на извършената работа. Доказването престирането на трите услуги става с пътни листове, графици, отчети за обема, времето и мястото на предоставяне на услугата.
    Без правно значение за изхода на спора, с оглед на гореизложеното, само с оглед на доводите на касатора, следва да се посочи, че довода му за доказателствената тежест на задълженото лице, когато твърди, че някоя от услугите по чл. 62 ЗМДТ не е извършвана, е неправилен. Не задълженото лице трябва да доказва, че общината не е предоставяла услугите, първо, защото отрицателният факт не подлежи на доказване – той не е оставил материални следи в миналото, чрез които да бъде установен, и второ, доказателствената тежест за положителния факт – предоставянето на услугите, е на органа, защото това е фактическо основание за издаване на акта му. Член 170, ал. 1 АПК изрично сочи разпределението на доказателствената тежест. Ако органът не докаже предоставянето на услугата, значи не е доказал елемент на фактическия състав на дължимостта на таксата.
    Без правно значение за изхода на спора, само с оглед на доводите на касатора, следва да се посочи, че довода му за релевиране на довода за непредоставяне на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване бил поставен от задълженото лице едва с представената пред първоинстанционния съд писмена защита, е неоснователен. Видно от приложените по делото жалби на задълженото лице до касатора и до съда то през цялото време е твърдяло, че услугите не са предоставяни, разбира се, заедно с твърдението, че имотът не е използван и на територията му няма разположени съдове за битови отпадъци. Право на всяка страна е да гради по своя преценка защитната си теза в касационното производство, но когато доводите в подкрепа на тезата не съответстват на доказателствата по делото, тезата е неоснователна.
    Видно от изложеното довода на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила е основателен. Съдът не изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК и в резултат на това делото останало непопълнено с доказателства досежно релевантни за предмета на спора факти и обстоятелства. Това налага съдебното решение да бъде отменено и делото върнато на съда за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото съдът следва да укаже на касатора, че за фактическото предоставяне на трите услуги на адресата на Акт №107-835 не сочи доказателства. След изпълнение на това задължение и с оглед на ангажираните от касатора доказателства съдът следва да прецени законосъобразността на Акт №107-835.
    С оглед на изхода от спора и на основание чл. 226, ал. 3 АПК по искането на касатора за присъждане на разноски следва да се произнесе съдът при новото разглеждане на делото.
    Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд



    РЕШИ:



    ОТМЕНЯ Решение №464 от 27.10.2015 г. на Административен съд, гр. [населено място], постановено по административно дело №337/2015г.
    ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
    РЕШЕНИЕТО е окончателно.