РЕШЕНИЕ
№ 1797
София, 18.02.2016
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България - Пето отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | МАРИНА МИХАЙЛОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | ВИОЛЕТА ГЛАВИНОВА
МАРИЕТА МИЛЕВА |
| при секретар | Мадлен Дукова | и с участието |
| на прокурора | Лидия Ангелова | изслуша докладваното |
| от съдията | МАРИЕТА МИЛЕВА |  |
по адм. дело № 658/2015.  |
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационни жалби на М. А. М., Х. М. М. и С. М. М., тогава непълнолетна, действаща със съгласие на родителите си, против решение № 5531 от 21.08.2014 г. по адм. дело № 6671 / 2013 г. на Административен съд София - град, с което жалбите им против решение № 109/28.05.2013 г. по преписка № 295/2011 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) са отхвърлени. Жалбоподателите поддържат, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства, като излагат съображения за осъществена против С. М. непряка дискриминация и тормоз по отношение на тримата жалбоподатели. Молят решението да бъде отменено, като се постанови нов съдебен акт по същество, с който решението на Комисията за защита от дискриминация да бъде отменено.
Ответникът – Комисията за защита от дискриминация оспорва жалбите. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като на комисията се присъди възнаграждение за юрисконсулт.
Ответникът – Регионален инспекторат по образованието (Р.) – Б. оспорва касационните жалби и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане и на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът - Министерство на образованието и науката също оспорва касационните жалби.
Останалите ответници не изразяват становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.
Като взе предвид изложеното в жалбите и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от легитимирани страни, поради което са допустими.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни по следните съображения:
Решението на Административен съд София – град е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства.
Правилно първоинстанционният съд приема, че оспореното решение на Комисията за защита от дискриминация е постановено от компетентен орган, в съответствие с правомощията на комисията, изброени в чл. 47 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗД), в предвидената в чл. 66 от ЗЗД писмена форма, с установените в текста реквизити и при спазване на административнопроизводствените правила. Производството пред комисията е образувано по жалба на засегнатите лица, проведени са открити заседания, на които са изяснени становищата на страните и са събрани доказателства, включително гласни, а решението е взето с мнозинство от членовете на заседателния състав. С това процедурата по чл. 50-64 от ЗЗД е изпълнена.
Изводът на първоинстанционния съд за съответствие на административния акт с относимите материалноправни норми, е направен при правилно тълкуване и прилагане на закона. Този извод се обосновава и от събраните по делото доказателства и се споделя от настоящата инстанция.
В съответствие с нормите на ЗЗД първоинстанционният съд приема, че директорът на ОУ „П. Кр. Я.“, [населено място] А. М. Д. и Р. И. Т., учител в същото училище и класен ръководител, не са осъществили спрямо жалбоподателката С. М. пряка или непряка дискриминация по признак „религия“ и „убеждение“. Пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗД е всяко по- неблагоприятно третиране (съгласно § 1, т. 7 от ДР на ЗЗД последното се квалифицира като всеки акт, действие или бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси) на лице на основа на признаците по ал. 1, включваща религия, убеждения и др. отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а непряка дискриминация съгласно чл. 4, ал.3 от закона е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Следователно, за да се приеме, че по отношение на С. М. е осъществена пряка или непряка дискриминация е необходимо да се установи, че същата е третирана по – неблагоприятно на основание на някои от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗД отколкото са третирани, били са третирани или биха били третирани други лица при сравними сходни обстоятелства или съответно, ако привидно неутрална разпоредба поставя същата в по- неблагоприятно положение само на основание посочените по- горе признаци или в разглеждания случай дискриминация би била осъществена, ако по отношение на С. М. са предприети действия, различни от тези, които биха били предприети към други ученици при аналогични обстоятелства или ако неоправдана и непропорционална с оглед целта на закона разпоредба я поставя в по- неблагоприятно положение само поради религиозните й убеждения.
В случая в съответствие със закона и доказателствата по делото първоинстанционният съд приема, че изискванията на цитираните по–горе текстове не са осъществени и спрямо жалбоподателката С. М. не е осъществена пряка или непряка дискриминация по признак „убеждение“ и „религия“ по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗД, изяснен по- горе. Липсват данни, които да сочат, че други ученици в Основно училище „П. Кр. Я.“ в [населено място], област Б., които чрез облеклото или по друг начин демонстрират религиозните си убеждения в училището са третирани по различен начин в сравнение със С. М.. Доказателства в този смисъл от страна жалбоподателката не са ангажирани. От друга страна, събраните доказателства установяват, че всички действия на директора на училището и класния ръководител, свързани с отстраняването на С. М. от училище са в изпълнение на изискванията на Правилника за дейността на ОУ „П. К. Я.“, [населено място], който в Глава ІІІ, Раздел ІV, чл. 4 изрично предвижда, че ученикът е длъжен да се явява на училище в облекло, което съответства на качеството му на ученик и на добрите нрави и не изразява етническа, верска или религиозна принадлежност, а нарушението на този текст се санкционира с отстраняване на ученика от училище до отпадане на основанието за отстраняването му (Раздел ІV, чл. 12 от правилника на училището). Тези текстове от правилника на учебното заведение са приети от педагогическия съвет на училището на основание чл. 25, ал. 2, т. 5 от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета (ППЗНП), според който държавните училища определят вътрешната организация, училищни символи и ритуали и облекло, а учениците са длъжни да се явяват в облекло, което съответства на положението му на ученик и на добрите нрави, според конкретните изисквания към облеклото, включени в правилника на съответното училище (чл. 135, ал.1, т.3 и ал. 2 от правилника), а съответно - неспазването на тези изисквания е основание за отстраняване на ученика от училище (чл. 139, ал. 3 от ППЗНП). Възприетата в правилника на училището регламентация относно облеклото на учениците е проекция на принципа за светско образование, регламентиран в чл. 5 от Закона за народната просвета (ЗНП) и чл. 11 от Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), което не допуска налагане на учениците на идеологически и религиозни доктрини (чл. 4, ал. 1 от ППЗНП и чл. 11, ал.2 от ЗПУО). Ето защо съобразените с този правилник, а също и с предписанията на Р.- Б. действията на директора на учебното заведение и класния ръководител спрямо ученичката С. М., която нарушава изискванията за облекло в училище, не са проява на неравно третиране по признак „религия“ и „убеждение“, а са насочени към съблюдаване на светския характер на образованието, освободено от религиозни въздействия.
Възражението на жалбоподателката С. М., че цитираните разпоредби от правилника на училището и тези на Закона за народната просвета и правилника за неговото приложение нарушават правото й на вероизповедание и свободата на изразяване на религиозни убеждения, е неоснователно. Както първоинстанционният съд правилно приема, правото на свободен избор на вероизповедание и свободата на избор на религиозни възгледи е основно, абсолютно, лично, ненакърнимо право, гарантирано с чл. 37, ал.1 от Конституцията на Република България. (В този смисъл е и чл. 2, ал.1 от Закона за вероизповеданията). Това право обаче не е безгранично в своите проявления и реалното му упражняване не може да бъде насочено срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани, а религиозните и другите убеждения не могат да бъдат основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите (чл. 37, ал.2 и чл. 58, ал. 2 от Конституцията и чл. 3, ал. 2 от Закона за вероизповеданията). В този смисъл държавата следва да осигури баланс между правото на вероизповедание и свързаното с него облекло, като израз на религиозната традиция и ритуали и обществения ред, който по смисъла на Решение № 7/ 04.06.1996 г. на КС на Република България по конст. дело № 1/ 1996 г. представлява установеният с нормативни актове ред, който осигурява нормално спокойствие и възможност да се упражняват съответните граждански права. В изпълнение на тази функция държавата следва да гарантира с правни норми спокойното, нормално и сигурно протичане на обществения живот и може да ограничи осъществяването на правото на вероизповедание, когато това се налага в защита на обществения ред, морала, правата и свободите на други граждани. Това разбиране е възприето и в нормата на чл. 7, ал.1 от Закона за вероизповеданията, а негов израз е разпоредбата на чл. 5 от ЗНП и нормата на чл. 11, ал.1 от ЗПУО, които прогласяват, че образоването в училище е светско, като на учениците не могат да се налагат идеологически и религиозни доктрини (чл. 4, ал.1 от ППЗНП и чл. 11, ал. 2 от ЗПУО). Именно опазването на светския и свободен от религиозни доктрини характер на училищното обучение е целта, към която е насочена разпоредбата на правилника на училище „П. Кр. Я.“ [населено място], забраняваща с облеклото си учениците да изразяват верска или религиозна принадлежност. Като светско и държавно училището е достъпно за всички, поради което водещ принцип е зачитане на правата на другите и премахване на всякакви възможности за създаване на нестабилност, напрежение и разделяне на учениците чрез външно афиширане на верска или религиозна принадлежност. В този смисъл цитираните по- горе разпоредби в училищния правилник са адекватна и пропорционална мярка, насочена към отстояване ценностите на плурализма, търпимост и толерантност в отношенията, зачитане правата на другите и равенство. Разбирането, че подобни ограничителни разпоредби са съответни на целта на закона е възприето и от Европейският съд по правата на човека, който в решение от 24.01.2006 г. по делото Kose и други срещу Турция по жалба № 26625/2002 г. тълкува нормата на чл. 9, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, като приема, че правилата в училище, отнасящи се до начина на обличане, не са свързани с въпросите на принадлежността към определена религия, а са предназначени да гарантират неутралността и светското начало в училищата, което ще допринесе за предотвратяване на безредици и защита правата на другите граждани чрез ненамеса в техните религиозни вярвания. Аналогични са изводите на Европейския съд и в решение от 10.11.2005 г. по делото Л. Ш. срещу Турция по жалба № 44774/1998 г. на Голямото отделение на Съда и решение от 03.05.1993 г. по делото Карадуман срещу Турция по жалба № 16278/ 1990 г.
Д., че липсват доказателства чрез облеклото си С. М. да нарушава обществения ред, също е неоснователен. Изразяването на верска принадлежност и демонстриране на религиозни убеждения чрез облеклото в училище само по себе си създава предпоставки за разделяне на учениците по верски и религиозен признак, тъй като тези ученици, които не са облечени съобразно ислямските традиции автоматично се определят като неизповядващи исляма, последователи на други религии или атеисти. Подобно разграничение е направено и от процесуалния представител на жалбоподателката, който в молбата от 25.01.2012 г. до Комисията за защита от дискриминация определя съучениците на С. М., които не се обличат като нея като лица, които „нямат развити религиозни възгледи или не изповядват определени религиозни разбирания“. Възможността за такова разграничение между учениците въз основа на облеклото несъмнено създава предпоставки за възникване на напрежение, нетърпимост, незачитане на правата на другите и е в противоречие с установения с нормативни актове ред, който осигурява нормално спокойствие и възможност да се упражняват съответните граждански права.
Възражението, че чрез въведените изисквания за облекло се ограничава правото на образование на С. М., не намира опора в нормативната уредба. Действително, чл. 53, ал.1 от Конституцията на Република България прокламира правото на всеки гражданин на образование. Това право съгласно чл. 12, ал.1 от ЗПУО може да бъде упражнено съобразно възможностите и предпочитанията в училище по избор, което освен държавно и общинско може да бъде частно или духовно (чл. 36 от ЗПУО). Духовните училища съгласно чл. 41, ал. 1 и ал. 2 от закона се откриват за нуждите на вероизповеданията и в тях могат да се обучават ученици, придобили основно образование или обучението в тези училища е от VІІІ до ХІІ клас (чл. 39, ал.2, т. 4 от ЗПУО). Следователно правото на образование на С. М. не се ограничава до държавното, светско училище в [населено място], област Б., а по предпочитане може да бъде реализирано в друго училище, което допуска чрез облеклото да се изразява верска и религиозна принадлежност.
Правилно и съобразен с доказателствата е и изводът на първоинстанционния съд, че по отношение на М. М., Х. М. и С. М. от страна на директора на училището и класния ръководител не е осъществен „тормоз“. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителната разпоредба на ЗЗД тормоз е всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Както беше изложено по – горе действията на директора и класния ръководител по отстраняването на С. М. от учебни занятия са в съответствие с правилника на училището, въвеждащ изисквания за облеклото на учениците и разпоредбите, предвиждащи санкция за неспазване на правилника в тази част. Разговорите на директора и класния ръководител с родителите на С. М., жалбоподателите М. и Х. М. са свързани със запознаване с изискванията на училищния правилник за облеклото на учениците и предвидената в него санкция за неизпълнението на тези изисквания и имат за цел намирането на разрешение, което да позволи ученичката да посещава учебните занятия, включително в друго, избрано от нея и родителите й училище. Всички тези действия са в съответствие с правилника на училището, не засягат достойнството на жалбоподателите и нямат за цел или резултат създаването на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Същите не са продиктувани от религиозната или верска принадлежност на жалбоподателите, а са насочени към съблюдаване на правилата и осигуряване на търпимост, толерантност и зачитане правата на другите в съответствие със светския характер на образованието.
Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София - град, с което са отхвърлени жалбите на М. М., Х. М. и С. М. против акта на Комисията за защита от дискриминация, с който е прието, че спрямо тях не е осъществена пряка и непряка дискриминация и тормоз, е постановено в съответствие с материалния закон. Не са налице сочените от касаторите основания за отмяна на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Оспореното решение съответства на материалния закон и събраните доказателства и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8, ал. 2 във връзка с чл. 7, ал.1, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателите следва да заплатят на Комисията за защита от дискриминация сумата 300.00 лв. възнаграждение с оглед участието на юрисконсулт в касационното производство.
Независимо от направеното искане, настоящият състав приема, че възнаграждение за юрисконсулт на Р.- Б. не следа да бъде присъждано, тъй като този орган няма качеството на страна, за която административния акт е благоприятен съгласно чл. 143, ал.3 от АПК. Действително, инспекторатът участва в делото пред Комисията за защита от дискриминация като заинтересована страна, но решението на административния орган, въпреки непрецизната разпоредителна част не го обвързва. Този извод следва от твърденията на жалбоподателите, които като лица, осъществили дискриминация и тормоз са посочили единствено директора на ОУ „П. Кр. Я.“, с . Горно Краище А. Дангьов и учителката Р. Т.. Възприетата от Р.- Б. позиция в защита на ответниците в производството пред комисията, не прави инспектората засегнат и обвързан от административния акт, тъй като липсва фактическо основание за това - действията на ответниците са в изпълнение на разпоредбите на Правилника за дейността на ОУ „П. Кр. Я.“, с. горно Краище, приет на заседание на педагогическия съвет на училището (чл. 150, ал.1, т. 2 от ППЗНП), а задължителните предписания на инспектората до директора също са в изпълнение на правилника. Ето защо настоящият състав приема, че на Р. - Б. разноски не се дължат.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5531 от 21.08.2014 г. по адм. дело № 6671 / 2013 г. на Административен съд София- град.
ОСЪЖДА М. А. М., Х. М. М. и С. М. М. от [населено място] да заплатят на Комисията за защита от дискриминация, [населено място], [улица] сумата 300.00 (триста) лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
Особено мнение: