ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 77
София, 04.01.2018
Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в закрито заседание на втори януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | СОНЯ ЯНКУЛОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА
ВЕСЕЛА АНДОНОВА |
| при секретар | | и с участието |
| на прокурора | | изслуша докладваното |
| от председателя | СОНЯ ЯНКУЛОВА |  |
по адм. дело № 13014/2017.  |
Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по частна жалба на С. С., гражданин на Република Ирак, [населено място],[жк], [улица], срещу Разпореждане №7207 от 19.10.2017 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №11589/2017 г.
С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил искането на г-н С. с правно основание чл. 250 АПК за прекратяване на неоснователните действия по принудителното му настаняване в специалния дом за временно настаняване на чужденци.
Частният жалбоподател счита обжалваното разпореждане за незаконосъобразно. Съдът не е отчел, че с подаването на молба за предоставяне на статут на бежанец или на хуманитарен статут правното му положение от незаконно пребиваващ на територията на страната чужденец е променен на лице, което търси международна закрила. С оглед на това директорът на Дирекция „Миграция“ е следвало да прекрати задържането му на основание чл. 44, ал. 6 и 8 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Позовава се и на чл. 20, т. 2 от Наредба №Із-1201 от 01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в техните звена и за организацията и дейността им (Наредба №Із-1201).
Сочи, че в случая не са налице предпоставките на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ, защото подадената молба е първа, а не последваща. Излага разбирането си за характера на мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ в хипотезата на чл. 67, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) и сочи, че председателят на Държавната агенция за бежанците разполага с правомощие – чл. 45в ЗУБ, да постанови задържането му в център от затворен тип, ако са налице предпоставките за това.
Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да разпореди незабавно прекратяване на фактическото му задържане.
Ответникът по частната жалба – началникът на Специалния дом за временно настаняване на чужденци, [населено място],[жк], [улица] в Дирекция „Миграция“ на Министерството на вътрешните работи, не взема становище.
Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество частната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното разпореждане съдът приема от фактическа страна, че:
1. На 07.09.2017 г., в района на Гранично полицейско управление – Калотина (българо-сръбската граница), е задържан С. С., гражданин на Република Ирак, [дата на раждане] , без документи за самоличност и без да може да удостовери влизането си в страната по законово установения ред.
2. На 07.09.2017 г., със Заповед №УРИ-[номер], издадена на основание чл. 41, т. 1 ЗЧРБ, началникът на Гранично полицейско управление – Калотина, прилага на г-н С. принудителна административна мярка „връщане до страната по произход“. На заповедта е допуснато предварително изпълнение. Заповедта е връчена лично на г-н С. на 07.09.2017 г.
3. На 07.09.2017 г., със Заповед №УРИ-[номер], издадена на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ, началникът на Гранично полицейско управление – Калотина, прилага на г-н С. принудителна административна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ за срок до отпадане на пречките за изпълнение на мярката „връщане до страната по произход“, но не повече от шест месеца. На заповедта е допуснато предварително изпълнение. Заповедта е връчена лично на г-н С. на 07.09.2017 г.
4. На 07.09.2017 г. г-н С. фактически е настанен в специалния дом за временно настаняване на чужденци.
5. На 11.09.2017 г. г-н С. подава до Държавната агенция за бежанците молба за закрила.
6. На 17.10.2017 г. г-н С. сезира съда с искане по чл. 250 АПК за прекратяване на действията по фактическото му задържане в специалния дом.
Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че искането по чл. 250 АПК е допустимо, но неоснователно. Фактическото действие, чието прекратяване се иска, се основава на административен акт - Заповед №УРИ-[номер]. По силата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ изпълнението на принудителната мярка „принудително отвеждане до границата“ не се изпълнява до приключване на производството по закрила, поради което изпълнението на мярката е спряно по силата на закон. Спирането на изпълнението на тази мярка не води до отпадане на действието на мярката „принудително настаняване“ – налице е индивидуален административен акт, въз основа на който е това настаняване. Наличието на производство по закрила не се отразява на действителността/законосъобразността на Заповед №УРИ-[номер].
Въз основа на това съдът прави извод за неоснователност на искането и го отхвърля.
Изводът на съда е неправилен.
Както правилно сочи съдът, искането по чл. 250, ал. 1 АПК е средство за защита на всеки, на когото гарантирани от правото права и интереси са засегнати от фактически действия, извършвани от името на административен орган или от длъжностно лице. За да е допустимо искането е необходимо твърдяното фактическо действие да не е прекратено и да е налице правен интерес от търсената защита. За да е основателно искането фактическото действие трябва да не бъде основано на закон или на административен акт.
От доказателствата по делото е безспорно, че г-н С. към датата на сезиране на съда и понастоящем е настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци. Това е фактическото действие, което частният жалбоподател е поискал съдът да разпореди да бъде прекратено.
Принудителното задържане е осъществено от името на административен орган – началника на Специалния дом за временно настаняване на чужденци. Съгласно чл. 44, ал. 7 ЗЧРБ към Дирекция „Миграция“ в Министерството на вътрешните работи се създават специални домове за временно настаняване на чужденци. Съгласно чл. 77, ал. 1 от Правилника за устройството и дейността на Министерството на вътрешните работи Дирекция „Миграция“ осъществява дейност по принудително настаняване в специалните домове за временно настаняване на чужденци, като съгласно алинея 3 управлението и охраната на специалните домове се осъществява от Дирекция „Миграция“. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредба №Із-1201 структурата и щата на специалния дом се утвърждават от министъра на вътрешните работи по предложение на директора на Дирекция „Миграция“. С оглед на това началникът на специалния дом, в който частният жалбоподател е принудително задържан, е административен орган по смисъла на чл. 250, ал. 1 във вр. с §1, т. 1 АПК.
Принудителното задържане в специалния дом за временно настаняване на чужденци безспорно засяга субективни права и законни интереси на задържаното лице, тъй като ограничава свободата му.
С оглед на това правилен е изводът на съда, че изискуемите предпоставки за допустимост на искането са налице – твърдяното фактическо действие е извършвано от името на административен орган, налично е към датата на подаване на искането и на произнасяне на съда и засяга права и законни интереси на частния жалбоподател.
Необоснован и несъответен на доказателствата по делото и на закона е извода на съда, че фактическото действие, чието прекратяване г-н С. иска, към датата на сезиране на съда, е пряк резултат на индивидуален административен акт.
Безспорно е, че г-н С. е настанен принудително в специалния дом въз основа на индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение - Заповед №УРИ-[номер] е индивидуален административен акт, тъй като с нея се прилага принудителна административна мярка, която засяга права и законни интереси на частния жалбоподател.
Действието на този акт е до отпадане на пречките за изпълнение на мярката „връщане до страната по произход“, но не повече от шест месеца, т.е. до 07.03.2018 г. Първоинстанционният съд не е събрал доказателства влязъл ли е в сила този акт, в т.ч. и допуснатото му предварително изпълнение, с оглед на възможността да бъде оспорен по съдебен ред – чл. 46, ал. 1 ЗЧРБ, но настоящата инстанция приема, с оглед на изложеното в искането, с което г-н С. е сезирал съда, че факта на влизане в сила на Заповед №УРИ-[номер] не се оспорва от него. Такива доводи не се сочат и в частната жалба.
Но освен тези два прекратяващи действието на принудителната мярка факта, определени въз основа на закона от органа в акта му, е налице и друг нормативно установен факт, който има прекратително действие по отношение на мярката. Съгласно съображение 9 на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115) гражданин на трета страна, който е подал молба за убежище в държава членка, не следва да бъде считан за лице, което е в незаконен престой на територията на държавата членка, до влизане в сила на отрицателно решение относно молбата или на решение, прекратяващо правото му на престой като кандидат за убежище.
Това съображение е в съответствие с разпоредбата на чл. 9 (1) от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (Директива 2013/32), която изрично установява правото на лице, търсещо международна закрила, да остане в държавата членка единствено за целите на процедурата, докато решаващият орган се произнесе в съответствие с процедурите на първа инстанция.
Това право не съставлява право на пребиваване, но то трансформира незаконното пребиваване в законно, макар и ограничено в посочените времеви рамки. Изключението, което чл. 9 (2) Директива 2013/32 предвижда е само при ограничителни условия – става въпрос не за първа, а за последваща молба, или лицето е екстрадирано към друга държава членка при посочените в нормата предпоставки. Правото на оставане в страната на лицето, подало молба за закрила, е изрично регламентирано в чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗУБ.
За времето на това пребиваване – за целите на преценката за необходимостта от международна закрила, съгласно чл. 67, ал. 1 ЗУБ, не се привеждат в изпълнение принудителните мерки „експулсиране“, „отнемане правото на пребиваване“, „връщане“ и „забрана за влизане“. Но разпоредбата не визира принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“. И това е логично, защото визираните в чл. 67, ал. 1 ЗУБ мерки са мерки, които фактически извеждат гражданина на третата държава, респективно препятстват влизането му, докато мярката „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ е мярка, която само подготвя връщането и/или процеса на извеждане. Тя няма свое самостоятелно правно значение извън мерките по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ.
Именно поради тази акцесорност на мярката „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ тя не би могла да бъде приложима в хипотеза, когато мерките по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ не могат да бъдат изпълнени поради забраната на чл. 67, ал. 1 ЗУБ. В този случай мярката „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ е лишена от своята цел – да подготви извеждането, тъй като такова извеждане не може да бъде извършено.
Мярката може да бъде приложена само в хипотезата на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ, която хипотеза, първо, видно от доказателствата по делото не е налице – подадената на 11.09.2017 г. молба за закрила, с оглед на доказателствата по делото, е първа, и второ, не е обсъждана и приложена от органа – не е налице нарочен акт за продължаване на принудителното настаняване с оглед на изрично посоченото в разпоредбата.
С оглед на така действащата нормативна уредба е видно, че подаването на първата молба за закрила е нормативно установен факт, който прекратява действието на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“. Законодателят не е предвидил издаването на нарочен акт, с който органът да прекрати действието на мярката. По аргумент на противното от разпоредбата на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ в случаите, когато не са налице визираните в разпоредбата предпоставки, действието на принудителната мярка „принудително настаняване“ се прекратява по силата на закона. В съответствие с това тълкуване е и разпоредбата на чл. 20, т. 2 от Наредба №Із-1201.
Видно от изложеното подаването на молба за закрила е нормативно установен факт, който води до прекратяване на действието на принудителната мярка по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, когато не е налице хипотезата на алинея 12. С оглед на това тогава, когато незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, с приложена принудителна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“, подаде първа молба за закрила принудителната мярка преустановява действието си.
С оглед на горното към датата на подаване на искането по чл. 250 АПК принудителното настаняване на г-н С. не е въз основа на Заповед №УРИ-[номер]. Липсват доказателства принудителното му задържане да е на основание издаден и влязъл в сила или с влязло в сила предварително изпълнение акт на държавен орган. Няма и правна норма, която ex lege да допуска задържането му.
Следователно, към датата на подаване на искането – 17.10.2017 г., а и към датата на произнасянето на съда, е налице действие от името на административен орган, което засяга права и законни интереси на г-н С. и което не се основава на административен акт, съдебно решение или на закона. Това действие продължава да се осъществява и към настоящия момент, тъй като няма влязъл в сила административен акт или съдебно решение, които да установяват принудителното задържане. Това прави искането на г-н С. за прекратяване на фактическите действия по принудителното му задържане основателно.
Съдът, като не е преценил правилно доказателствата по делото и не е тълкувал и приложил правилно материалния закон е постановил незаконосъобразно разпореждане, което следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. С оглед на доказателствата по делото – подадена първа молба за закрила и липса на влязъл в сила административен акт, който да разпорежда прилагането на принудителна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ при променения статус на частния жалбоподател от незаконно пребиваващ в страната чужд гражданин на лице, което търси закрила, действията по принудителното задържане на г-н С., извършвани от името на административния орган – ответник, са лишени от правно основание и с оглед на това искането по чл. 250, ал. 1 АПК се явява основателно.
Съдът следва да отмени обжалваното разпореждане №7207 от 19.10.2017 г. и вместо него да постанови друго, с което на основание чл. 253, ал. 2 АПК да постанови безусловно прекратяване на принудителното задържане на г-н С. в специалния дом за временно задържане на чужденци – [населено място].
Водим от горното и на основание чл. 235, ал. 1 във вр. с чл. 253, ал. 2 АПК Върховният административен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане №7207 от 19.10.2017 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №11589/2017 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
НАРЕЖДА на началника на Специалния дом за временно настаняване на чужденци – [населено място], да преустанови безусловно действията по принудително задържане на С. С., гражданин на Република Ирак, [дата на раждане]
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.