РЕШЕНИЕ

4228
София, 12.04.2016

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на пети април две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНЯ АНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АРНАУДОВА
МИРОСЛАВА КЕРИМОВА
при секретар Боряна Георгиева
и с участието
на прокурора Чавдар Симеонов
изслуша докладваното
от председателяВАНЯ АНЧЕВА
по адм. дело 14551/2015. Document Link Icon


Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на В. П. Паров, регистриран като ЕТ с фирма "В. Паров - П.", [населено място] - в несъстоятелност, представлявано от синдик – К. П. И., срещу решение № 144 от 02.10.2015 г., постановено по адм. дело № 146/2015 г. по описа на Административен съд (АС) - С..
По поддържаните оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и решаване на спора по същество. Релевират се идентични на изложените в първоинстанционното производство доводи за незаконосъобразност на атакувания административен акт – неправомерно определена данъчна оценка на процесните имоти, прекратяване дейността на търговеца и недоказано предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ от [община]. В открито съдебно заседание по делото представляващият едноличния търговец синдик заявява, че не оспорва дължимостта и размера на начисления данък върху превозните средства. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции в размер на общо 75 лв., представляващи заплатени държавни такси.
Ответникът – директор на Дирекция "Финанси, счетоводна дейност и бюджет" при [община], не изразява становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. За да се произнесе по съществото й, съдът съобрази следното:
С атакуваното решение АС – С. е отхвърлил жалбата на [фирма] в несъстоятелност, против Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 76/16.03.2015 г., издаден от орган по приходите в [община], потвърден с решение № 2/11.05.2015 г. на директора на Дирекция "Финанси, счетоводна дейност и бюджет" при [община], с който за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2014 г. на едноличния търговец са определени публични задължения, включително лихва за забава, изчислена към 16.03.2015 г., за притежаваните от него имоти и превозни средства, както следва: данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в размер общо на 1228, 04 лв., представляващи главница - 1065, 03 лв. и лихва - 163, 01 лв.; такса за битови отпадъци (ТБО) на обща стойност 1938, 99 лв., от които 1681, 62 лв. – главница и 257, 37 лв. - лихва; данък върху превозните средства (Д.) за 4 бр. товарни и 1 бр. лек автомобили, възлизащ на обща сума от 2409, 28 лв., състояща се от главница - 2104, 40 лв. и лихва - 304, 88 лв.
За да постанови този резултат съдът е формирал решаващ извод за законосъобразно определени с оспорения акт суми за местни данъци и ТБО за периода 2012 г. – 2014 г. по отношение на декларираните от жалбоподателя собствени имоти и превозни средства. Приел е, че АУЗД е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Материалната законосъобразност на акта е обоснована с доказано от приходната администрация реално престиране на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ по местонахождението на имотите, собственост на оспорващия, обуславящо дължимост на ТБО. Според съда наличните по делото писмени доказателства - заповеди на кмета на [община] № РД-2709/04.10.2011 г., 3128/26.10.2012 г. и № 1987/28.10.2013 г., издадени на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, за ежегодно определяне границите на районите, видът на предлаганите услуги, честотата на сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на твърди битови отпадъци на депо и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в общината и графици за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. за сметосъбиране и сметоизвозване на територията на [община], сочат на действително предоставяне през разглеждания период на процесните услуги в района, в който са ситуирани имотите на жалбоподателя, поради което за същия е възникнало установеното в АУЗД задължение за заплащане на ТБО. Правомерното му начисляване е мотивирано с липса на предпоставките по чл. 71 ЗМДТ за освобождаване на едноличния търговец от заплащането му. Декларация, че недвижимите имоти няма да се ползват през съответната година, жалбоподателят не е подавал. Съдът е счел, че освен недоказан, фактът на неползване на имотите не изключва дължимостта на местната такса от собственика им. Изведено е заключение за правилно формиран размер на задълженията за ДНИ и ТБО съобразно данъчната оценка на имотите и при надлежно прилагане на ставките, определени от Общински съвет - С.. Установеният с АУЗД данък върху притежаваните от оспорващия превозни средства също е преценен като съответстващ на доказателствата по делото и на материалния закон. Посочено е, че правото на собственост върху превозните средства е правопораждащият юридически факт за дължимостта на данъка, поради което легитимирайки се като техен собственик и при отсъствие на изключенията по чл. 58 ЗМДТ, жалбоподателят не е освободен от заплащане на публичното задължение за Д. за процесния данъчен период, размерът на което е законосъобразно изчислен въз основа на декларираните данни и приложените документи.
След извършена касационна проверка на съдебното решение по наведените от оспорващия основания и в обхвата на служебното начало по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящата инстанция намира касационната жалба за частично основателна, по следните съображения:
Решението в частта, в която е отхвърлена жалбата на [фирма] срещу АУЗД, в частта, в която са установени задължения на касатора за ДНИ и ТБО за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2014 г., ведно с лихвата върху тях, е неправилно.
По делото няма спор, че едноличният търговец е собственик на обложените с акта недвижими имоти, поради което се явява задължено лице по смисъла на чл. 11, ал. 1 и чл. 64, ал. 1 ЗМДТ. Фактическото неползване на имотите е ирелевантно за дължимостта на данъка върху тях – чл. 13 ЗМДТ и на ТБО, като неначисляването на такса при това само по отношение на услугата сметосъбиране и сметоизвозване е обусловено от ежегодно деклариране на обстоятелството, че имотът няма да се ползва. С други думи, неизползването на имота е важимо само по отношение заплащането на таксата за сметосъбиране и сметоизвозване – елемент от ТБО, като законово условие такава да не бъде събирана е наличието на своевременно подадена декларация по образец съгласно изискването на чл. 71, т. 1 ЗМДТ, каквато едноличният търговец не е депозирал. Услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и за обезвреждане на отпадъците в депа или други съоръжения не са обвързани с конкретен имот, а целта на тяхното предоставяне обслужва интересите на населението на цялата община/район, свързани с поддържане на чистотата на териториите и обезвреждането на отпадъците, генерирани от съответните имоти на територията й. В този смисъл обстоятелството дали имотът е бил ползван и дали генерира отпадъци е без значение за определяне на дължимата ТБО по отношение на тези два вида услуги. Изцяло неотносим към спорното правоотношение е и въпросът дали жалбоподателят упражнява дейност или същата е преустановена. Поради това, съдебно постановеното прекратяване на дейността му във връзка с обявяването му в несъстоятелност не отрича възникването на публични задължения за ДНИ и ТБО в негова тежест. Обявяването на търговеца в несъстоятелност не изключва правомощието на органа по приходите да определи с нарочен акт в производство по ДОПК наличието на дължими неплатени от него суми за съответния период. Противно на твърденията в жалбата, фактът на прекратена към определен момент търговска дейност не освобождава лицето от заплащане на процесните задължения, т.к. възникването им почива на друга правна основа – принадлежност на правото на собственост и действително извършване на обществените дейности от съответната община.
По аргумент за противното от разпоредбата на чл. 71 ЗМДТ, релевантна предпоставка за начисляване на суми за ТБО в тежест на собственика на недвижимия имот е реалната престация на услугите по чл. 62 ЗМДТ. Елемент на формирането на данъчното задължение, а в случая и на задължението за ТБО (чл. 67, ал. 2 ЗМДТ – в приложимата към казуса редакция) е и данъчната оценка на имотите. Спорът по делото е очертан от противоречието в позициите на страните именно по тези два въпроса - правилно ли е определена облагаемата основа, представляваща данъчната оценка на имотите и доказано ли е действително извършване на дейностите по чл. 62 ЗМДТ.
Отговор на първия въпрос в обжалваното съдебно решение не е даден. Видно от съдържанието на атакувания акт, задължението за ДНИ и ТБО е изчислено като съответен промил върху данъчната оценка на имотите. При осъществения съдебен контрол върху законосъобразността на АУЗД съдът е следвало да извърши проверка и на определената данъчна оценка, което не е сторил, въпреки изричното й оспорване от страна на жалбоподателя. Възражението на последния срещу размера и начина на формиране на оценката не е обсъдено, нито са изложени правни изводи по основателността или неоснователността му. Отхвърляйки искането на ответния орган за назначаване на експертиза по делото за изясняване на въпроса за начина на формиране и стойността на облагаемата основа, съдът е допуснал съществен процесуален порок, т.к. е постановил съдебен акт без да е изследвал всички правнозначими факти. В нарушение на изискванията за съдържанието на съдебния акт – чл. 172а, ал. 2 АПК, не е взел отношение по твърдения на страните от значение за правилното решаване на спора. Решението му в тази част е немотивирано, т.к. липсва каквото и да било произнасяне по съществен за преценката на законосъобразността на акта въпрос. Игнорирането на оплакването на жалбоподателя е рефлектирало върху постановения от първоинстанционния съд правен резултат, от една страна, а от друга – липсата на доказателства по делото в тази насока и на мотиви в съдебния акт препятства упражняването на ефективен касационен контрол по същество.
Касационната проверка констатира непълнота на фактическия и доказателствен материал по делото и досежно втория спорен въпрос. В отлика от задължението за данък върху недвижимите имоти, таксата битови отпадъци е вземане, което е дължимо при реално предоставяне на услуга. Това означава, че за да бъде начислена такса битови отпадъци, следва да бъде установен фактът на действително извършени дейности по горепосочените видове услуги - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Ако такива доказателства липсват, се налага изводът, че такса за услугите не следва да бъде заплащана. Не е спорно и че административният орган носи доказателствената тежест по установяване наличието на двете кумулативни предпоставки, обуславящи дължимост на ТБО, а именно - принадлежност на имота към територията на съответното населено място и реалното предоставяне на услугата. За да формира краен извод за правомерно определено в АУЗД задължение за ТБО, съдът се е позовал на извършени от общината услуги по управление на отпадъците по отношение на процения имот, без да са събрани необходимите доказателства за това.
Представените по делото заповеди по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ на кмета на община и утвърдените въз основа на тях за съответната година от релевантния период графици за сметосъбиране и сметоизвозване не са достатъчни, за да се приеме за доказано, че процесните услуги са реално престирани на територията, в която се намират имотите на едноличния търговец. Правилното решаване на правния спор относно начисляването на ТБО изисква съдът да изясни дали на територията, където е местонахождението на имотите, се предоставя услугата по сметосъбиране и сметоизвозване, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, както и дали на тази територия съществува и реално функционира депо за битови отпадъци и/или друго съоръжение за обезвреждане на битови отпадъци. За надлежното установяване на тези правнорелевантни факти могат да бъдат събрани доказателства за сключени договори с изпълнител на съответната услуга, справки за ръчно почистване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, двустранно подписани протоколи за извършен обем работа, рекапитулации, контролни листове, данни за съществуването на депо и експлоатацията му (акт за собственост и ползване и съответни разрешения за депото), пътни листи, приемо-предавателни протоколи и други отчетни документи за извършените дейности по спорните услуги, решения на ОбС – С. за приемане и одобряване на план – сметки за съответните години за дейностите по чистота на общината, както и заключение на съдебна експертиза, което въз основа на съответните документи да установи дали са извършвани посочените дейности.
По делото липсват достатъчно и годни писмени доказателства, удостоверяващи по несъмнен начин осъществяването на втората изискуема предпоставка за дължимост на оспорената ТБО - реално предоставяне на услугите, за която са начислени местните такси. Поради това изводите на съда за законосъобразно определени в тежест на жалбоподателя задължения за ТБО са неправилни като формирани при недоказани факти и неизяснена фактическа обстановка. В нарушение на чл. 171, ал. 4 и чл. 9, ал. 3 и ал. 4 АПК първоинстанционният съд се е произнесъл без да е изяснил относимите към спора обстоятелства и без да е събрал доказателства относно реалното предоставяне на процесните услуги за периода 2012 г. – 2014 г., нарушавайки правото на защита и на двете страни в спорното правоотношение.
Вън от горното, настоящият състав констатира, че по делото отсъстват доказателства и относно презумираната от съда компетентност на издалия процесния акт орган. Освен, че погрешно в съдебното решение като компетентен такъв е посочен кметът на общината, липсата по делото на негова заповед по чл. 4, ал. 4 ЗМДТ за определяне на служителите на общинската администрация, натоварени с правата и задълженията на органи по приходите, компрометира направения без доказателствена основа извод на съда за издаване на АУЗД от оправомощено длъжностно лице. В този смисъл делото следва да бъде попълнено с доказателства и по този въпрос.
Допуснатите процесуални пропуски са от категорията на съществените и съставляват отменително основание по чл. 209, т. 3, пр. 2 АПК. По изложените съображения обжалваното решение в тази част следва да бъде отменено, а на основание чл. 222, ал. 2 АПК делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда за попълване на доказателствата по делото и произнасяне след установяване на горепосочените обстоятелства. При новото разглеждане следва да бъдат изяснени всички релевантни въпроси, като бъдат събрани и съответните необходими, относими и допустими доказателства, съобразно мотивите на настоящото решение.
В останалата му част решението е правилно.
Бидейки собственик на визираните в АУЗД превозни средства, попадащи в обхвата на чл. 52 ЗМДТ, жалбоподателят има качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗМДТ. Вярна е преценката на съда, че задължението за Д. е законосъобразно определено по основание и размер, тъй като не са налице отричащи дължимостта му предпоставки, респ. – опровергаващи стойността на начислената сума доказателства. Притежаваните от търговеца превозни средства не са дерегистрирани, нито е представено удостоверение за предаването им за разкомплектуване, поради което в съответствие с разпоредбата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ е изведено заключение за липса на основания за освобождаване на лицето от заплащане на процесното задължение. Размерът на Д. е изчислен въз основа на декларираните от собственика данни и наличните в преписката документи, удостоверяващи относимите към определянето му технически параметри на превозните средства. Неоспорваният от касатора извод на първоинстанционния съд за правомерно начислен данък следва да бъде потвърден като кореспондиращ на доказателствения материал и на закона. По изложените съображения решението на АС – Смолян в тази част следва да бъде оставено в сила.
Разноските следва да бъдат възложени по реда на чл. 226, ал. 3 АПК при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд и съобразно неговия изход.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение


РЕШИ:


ОТМЕНЯ решение № 144 от 02.10.2015 г., постановено по адм. дело № 146/2015 г. по описа на Административен съд - Смолян, в частта, в която е отхвърлена жалбата на [фирма] – [населено място], в несъстоятелност, срещу Акт за установяване на задължение по декларация № 76/16.03.2015 г., издаден от орган по приходите в [община], потвърден с решение № 2/11.05.2015 г. на директора на Дирекция "Финанси, счетоводна дейност и бюджет" при [община], в частта, в която за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2014 г. на жалбоподателя са определени задължения, ведно с лихва върху тях, за данък върху недвижимите имоти в размер общо на 1228, 04 лв., от които главница - 1065, 03 лв. и лихва - 163, 01 лв. и за такса за битови отпадъци в размер общо на 1938, 99 лв., от които главница - 1681, 62 лв. и лихва - 257,37 лв.
ВРЪЩА делото в тази част на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 144 от 02.10.2015 г., постановено по адм. дело № 146/2015 г. по описа на Административен съд – Смолян, в останалата му част.
Решението е окончателно.