ОПРЕДЕЛЕНИЕ

2195
София, 14.02.2012

Върховният административен съд на Република България - Шесто отделение, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АТАНАСКА ДИШЕВА
НИКОЛАЙ ГУНЧЕВ
при секретар
и с участието
на прокурора
изслуша докладваното
от съдиятаАТАНАСКА ДИШЕВА
по адм. дело 13120/2011. Document Link Icon


Производството е по реда на чл. 229 и сл. АПК.
Подадена е частна жалба от М. Т. Е. от [населено място], чрез пълномощниците адв. С. С. и адв. Г. Ч., против определение № 5259/07.09.2011г., постановено по адм. дело № 2089/2011г. по описа на Административен съд [населено място], с което е оставена без разглеждане подадената от същия жалба против съобщение по чл. 69, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ в частта му относно задължение за такса битови отпадъци за 2011г., и е прекратено образуваното по жалбата производство. По изложени в частната жалба съображения, жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно и моли съда да го отмени, като върне делото за продължаване на производството.
Върховният административен съд, след преценка на изложените доводи в частната жалба и доказателствата по делото, приема за установено следното:
С обжалваното определение на Административен съд – [населено място] е оставена без разглеждане жалбата, подадена от М. Т. Е. против съобщение по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, в частта му относно задължения за такса битови отпадъци за 2011г. за недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], област Пловдивска, и е прекратено производството по адм. дело № 2089/2011г. по описа на същия съд, образувано по тази жалба. Със същото определение съдът е изпратил преписката на кмета на [община] по компетентност за издаване на акт за установяване на вземане по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ.
За да постанови този акт съдът е приел, че обжалваното съобщение в частта относно задълженията за такса за битови отпадъци е издадено на основание чл. 69, ал. 2 ЗМДТ и представлява акт с уведомителен характер, който сам по себе си не създава задължения, нито непосредствено засяга права, свободи или законни интереси на отделния гражданин. Съобщението не представлява волеизявление на административен орган, а по своята същност е част от производството по издаване на индивидуален административен акт по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ, което съгласно чл. 21, ал. 5 АПК отрича качеството му на административен акт. Съдът е посочил също, че вземанията за такси се установяват с акт на кмета на общината по реда на АПК и на основание чл. 9б, ал. 3 ЗМДТ този акт може да се обжалва по реда на АПК. Неслучайно поради предвидения ред по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ за установяване на вземанията за такса, в чл. 69, ал. 2 ЗМДТ не е посочен компетентен орган за издаване на съобщения като процесното. В подкрепа на извода си, че обжалваното съобщение не представлява индивидуален административен акт съдът е посочил, че е възможно да се стигне до два индивидуални административни акт с един и същ предмет, ако след съобщението се издаде акт по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ, както и че ако съобщение като процесното се приеме за индивидуален административен акт, то при обжалването по реда на АПК винаги би се стигало до отмяната му като незаконосъобразно поради липса на форма, което противоречи на изискванията за процесуална икономия и защита на правата на гражданите.
Наред с горното съдът е посочил каква е била правната регламентация относно актовете, с които се установяват задължения за местни данъци и такса през различните периоди от 01.01.2003г. насетне. В тази връзка е посочил, че въз основа на съответни нормативни разпоредби /пар. 21 ПЗР на ЗИД ЗМДТ - ДВ, бр. 112/2003г., в сила от 01.01.2004г., пар. 21 ПЗР ЗИД ЗМДТ – ДВ, бр. 100/2005г., в сила от 01.01.2006г. и пар. 15 ПЗР ЗИД ЗМДТ - ДВ, бр. 105/2006г., в сила от 01.01.2007г./ за 2004г., 2006г. и 2007г. е предвидено, че съобщенията за дължимите от лицата такси за битови отпадъци представляват индивидуални административни актове, но за 2011г. липсва подобна разпоредба и няма основание съобщението да бъде разглеждано като такъв акт.
Настоящият касационен състав намира, че така постановеното определение е правилно в частта, с която жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея производство, и е неправилно в частта относно изпращането й по компетентност, и по-конкретно – относно органа, на който е изпратена преписката.
Правилен е изводът на административния съд, че обжалваното съобщение, не представлява индивидуален административен акт и поради това не подлежи на обжалване пред съда. Съдебното производство пред Административен съд [населено място] е образувано по жалба вх. № 94-594/15.07.2011г. /по регистъра на [община], Пловдивска област/, подадена от М. Т. Е., против акт на ръководителя на звеното за местни приходи за определяне на размера на дължимата от същия такса за битови отпадъци за 2011г. за обект, представляващ имот в [населено място] с партиден номер 640605310600221841, за който жалбоподателя е уведомен със съобщение на [община], като този акт, според жалбоподателя, е потвърден мълчаливо от кмета на [община] по реда на чл. 156, ал. 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. От изложението в подадената жалба до съда се налага извода, че се обжалва съобщението, находящо се на л. 12 от делото, което според жалбоподателя е потвърдено мълчаливо при обжалването по административен ред. От съдържанието на това съобщение е видно, че се отнася до партиден номер 6406053106002 21841, за имот – земя и сгради, находящ се в [населено място], за който е подадена декларация вх. №[ЕИК]/18.02.2011г. от М. Т. Е. от [населено място]; в съобщението е посочена данъчната оценка на имота, ставката за определяне размера на таксата за битови отпадъци /в промили/, посочен е размера на задълженията за 2011г. за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци за цялата година и за трите вноски по периоди, посочени са също начините за плащане и съответно мястото на плащане – при плащане на каса. В заглавната част на съобщението е посочено „1612 [община]”, не са посочени други данни за издател на акта, включително имена на лицето, което е издало акта, липсва подпис на издателя, печат; съобщението няма номер и дата на издаване; в него липсват фактически и правни основания за издаването му. Предвид съдържанието на съобщението, описано по-горе, правилно първоинстанционният съд е приел, че в частта относно размера на таксата за битови отпадъци, която е предмет на оспорването пред съда, същото представлява съобщение по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ. Разпоредбата предвижда, че общината уведомява лицата по чл. 64 /лицата, задължени за заплащане на такса за битови отпадъци/ за дължимите от тях такси за съответния период и за сроковете за плащане. Въпреки че в частта относно задължението за данък върху недвижимия имот, съобщението не е оспорено пред съда, следва да се отбележи, че в тази част то представлява по своето естество съобщение по чл. 23 ЗМДТ, който предвижда, че данъкът се определя от служител на общинската администрация по местонахождението на недвижимия имот и се съобщава на данъчно задълженото лице или на негов законен представител.
Правилно съдът е приел, че съобщението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, каквото е оспореното пред съда съобщение, не представлява индивидуален административен акт, а е акт с уведомително значение относно размера на задължението и сроковете за плащането му. Този извод се налага поради това, че в приложимия закон – ЗМДТ, е предвиден реда, по който се установяват задълженията за местни такси, каквато е и таксата за битови отпадъци и съответно са посочени актовете, които се издават при установяване на задълженията. В чл. 9б ЗМДТ, в приложимата за случая редакция съгласно измененията с ДВ, бр. 98/2010г., в сила от 01.01.2011г. и ДВ, бр. 19/2011г., в сила от 08.03.2011г., е предвидено, че установяването, обезпечаването и събирането на местни такси по този закон се извършват по реда на чл. 4, ал. 1-5; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В чл. 4, ал. 1 ЗМДТ е предвидено, че установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършват от служителите на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред; в ал. 2 е предвидено, че невнесените в срок данъци по този заокн се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания по реда на ДОПК; според ал. 3 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения – на публични изпълнители; според ал. 4, служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината, а според ал. 5 кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община – на териториален директор на Националната агенция за приходите.
В глава четиринадесета от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. За яснота следва да се посочи, че редът по чл. 105-106 ДОПК не намира приложение при установяване на местни данъци и такси, тъй като тези задължения не се определят чрез самоизчисляване.
Установяването по данни от декларация е регламентирано в чл. 107 ДОПК, като в ал. 1 е предвидено, че когато органът по приходите установява размера на дължимия данък или осигурителната вноска въз основа на подадена от задълженото лице декларация, задължението подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон; в ал. 2 е предвидено, че задълженото лице има право при поискване да получи справка за начина, по който е изчислено задължението, съдържаща данни за задълженото лице, вида, основанието, общия и неплатения данък; в ал. 3 е предвидено, че размерът на задължението по ал. 1 се съобщава на задълженото лице; по искане на задълженото лице органът по приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от искането; акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103 /регламентиращ действията след приемането на декларацията при установяване на несъответствия между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването й или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации/, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. В ал. 4 на чл. 107 ДОПК е предвидено, че актът може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му пред директора на териториалната дирекция.
Установяването на задължения с ревизионен акт е предвидено в чл. 108 ДОПК, а в разпоредбите на глава петнадесета – „Данъчно-осигурителен контрол” са регламентирани подробно процесуалните правила за извършване на проверки и ревизии, за събиране на доказателства, за актовете, които се издават в ревизионното производство и т.н. В чл. 152, ал. 1 ДОПК е предвидено, че ревизионният акт може да се обжалва изцяло или в отделни негови части в 14 дневен срок от връчването му, според ал. 2 решаващ орган е съответният директор на дирекция „Обжалване и управлението на изпълнението” при ЦУ на НАП, в чл. 155 ДОПК са регламентирани правомощията на решаващия орган в производството по обжалване на ревизионния акт. Според чл. 156, ал. 1 ДОПК ревизионният акт в частта, която не е отменена с решението по чл. 155, може да се обжалва чрез решаващия орган пред административния съд по местонахождението му в 14 дневен срок от получаване на съобщението, а според ал. 2, ревизионният акт не може да се обжалва по съдебен ред в частта, в която не е обжалван по административен ред.
В чл. 144 ДОПК е предвидено, че по реда за обжалване на ревизионен акт се обжалват и другите актове, издавани от органите по приходите, доколкото в този кодекс не е предвидено друго, според ал. 2, разпоредбите на тази глава /глава седемнадесета, озаглавена „Общи разпоредби” от дял трети, озаглавен „Обжалване”/ се прилагат в производствата по обжалване, уредени в другите дялове на този кодекс, ако не е предвидено друго.
Въз основа на цитираните законови разпоредби, които намират субсидиарно приложение при установяването на задължения за такса битови отпадъци, предвид препращащите разпореди на чл. 9 ЗМДТ, чл. 4, ал. 1 - 5 ЗМДТ и чл. 144, ал. 1 ДОПК, се налагат следните изводи: задълженията за такси за битови отпадъци могат да се установяват или чрез акт за установяване на задължение по декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК, или чрез ревизионен акт по чл. 108 ДОПК; и в двата случая актът подлежи на задължителен административен контрол, като за случаите, при които задължението е установено с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК компетентният горестоящият орган /в ДОПК наречен „решаващ орган”/ е ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община /според чл. 4, ал. 5, предложение второ ЗМДТ/, а в случаите, при които задължението е установено с ревизионен акт, решаващ орган е кметът на общината /според чл. 4, ал. 5, предложение първо ЗМДТ/. На обжалване пред съда подлежи първоначалният административен акт само в частта, която е обжалвана по административен ред и е потвърдена при това обжалване /чл. 156, ал. 1, 2 и 3 ДОПК/, като ответник в производството пред съда е решаващият орган, а не органът, издал обжалвания административен акт /в този смисъл е разпоредбата на чл. 159, ал. 2 ДОПК/.
От изложеното се налага извода, че процесното съобщение не представлява акт, с който се установява задължение за такса за битови отпадъци, а представлява акт, обективиращ действието на общинската администрация по изчисляване на задължението въз основа на подадената от лицето декларация за недвижимия имот по чл. 14 ЗМДТ. Както се посочи по-горе това съобщение включва в съдържанието си както уведомление по чл. 23 ЗМДТ, тъй като съдържа размера на данъка върху недвижими имоти, така и уведомление по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, тъй като съдържа размера на таксата за битови отпадъци, както и съответни указания за начина и сроковете за плащането им, поради което процесното съобщение представлява такова по чл. 107, ал. 1, изречение първо ДОПК. Аргумент в подкрепа на извода, че това съобщение не представлява индивидуален административен акт е следващото изречение в същата алинея на чл. 107 ДОПК, регламентиращо възможност за издаване на акт за установяване на задължението. При положение, че волята на законодателя е била да приравни съобщението по чл. 107, ал. 1, изречение първо ДОПК на индивидуален административен акт, то не би била предвидена възможност за издаване на друг акт за установяване на същото задължение. Акт за установяване на задължението може да бъде издаден и служебно, при наличие на визираните в закона предпоставки /посочени в изречение трето на чл. 107, ал.3 ДОПК/. Несъмнено е освен това, че след изпращането на съобщение до задълженото лице за размера на дължимия данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, може да бъде проведена ревизия на същото лице и съответно - издаден ревизионен акт, дори въпреки плащането на задълженията, посочени в съобщението, като при това могат да бъдат определени задължения в размер по-голям от този, посочен в съобщението. При издаване на акт за установяване на задължение по декларация или на ревизионен акт за установяване на местни данъци и такси, за които вече е изпратено съобщение за размера на задълженията, не е предвидена необходимост от наличието на особени предпоставки и спазването на специален ред, като тези за изменение на вече определени данъчни задължения по чл. 133 и сл. ДОПК, сходен на реда на чл. 99 -100 АПК. Това означава, че законът не признава качеството стабилитет на съобщение като процесното. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че не са предвидени специални изисквания за реда, по който се връчва съобщението за размера на данъка върху недвижимите и таксата за битови отпадъци, като в разпоредбите на чл. 23 и чл. 69, ал. 2 ЗМДТ няма препращане към правилата за връчване на индивидуалните административни актове. Както е ноторно известно, установената практика в цялата страна е тези съобщения да се изпращат с обикновена пощенска пратка – писмо. При липсата на законова регламентация относно начина на връчване на тези съобщения, то изпращането с обикновена поща следва да се приеме за допустимо. Този начин на изпращане на съобщенията обаче води до невъзможност да се установи начина на връчването и датата на връчване, които са от съществено значение при преценката относно началната дата на срока за обжалване при индивидуалните административни актове, т.е. при връчване чрез изпращане с обикновена поща това съобщение никога не би могло да стане необжалваемо, тъй като срокът за обжалването му не започва да тече при липсата на данни за редовно връчване. Следователно, липсата на законово изискване относно начина на връчване на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, представляващи по естеството си съобщения по чл. 107, ал. 1, изречение първо ДОПК, представлява косвен аргумент в подкрепа на тезата, че съобщенията не представляват индивидуални административни актове.
Следва да бъдат споделени и съображенията, които са изложени в обжалваното съдебно определение като допълнителни аргументи в подкрепа на тезата, че съобщение като процесното не представлява индивидуален административен акт. От практическа гледна точка разглеждането на жалба по същество против съобщение като процесното, при което следва да бъде извършена преценка на основанията по чл. 146 АПК, винаги би имало като краен резултат отмяна на акта или прогласяването му за нищожен. Приключването на производството по обжалване на акта обаче би отнело значителен период от време /включващ административно обжалване и съдебно обжалване пред две инстанции/, а отмяната на съобщението не би препятствала последващо издаване на акт за установяване на задължението или ревизионен акт. От друга страна задължението за лихви върху данъка или таксата възниква от момента на осъществяване на фактическия състав по съответната материалноправна норма /от ЗМДТ/, а не от момента на установяване на задължението с акт за установяване или с ревизионен акт, поради което едно производство по обжалване на съобщението, с предварително известен резултат, само би довело до ненужно обременяване на задължението с лихви /ако, разбира се, задълженията не са платени преди обжалването/.
Правилни са изложените в определението разсъждения във връзка с развитието на нормативната уредба относно характера на съобщенията за местни данъци и такси. Цитираните преходни законови разпоредби са имали приложение само през съответната година и тяхното създаване е било свързано с няколкократните законови промени относно компетентните органи, оправомощени да установяват, обезпечават и събират местните данъци и/или такси. Несъмнено е, че въпросните преходни разпоредби нямат приложение за 2011г., като липсата на законов текст, който да приравнява съобщенията на индивидиуални административни актове, както такива текстове са съществували през предходни периоди, потвърждава извода, че законодателят не им е придал качеството на такива актове.
Като се вземат предвид всички изложени съображения се налага извода, до който е достигнал и първоинстанционният съд, че процесното съобщение, включващо елементите на съобщения по чл. 23 и чл. 69, ал. 2 Д. и представляващо по естеството си съобщение по чл. 107, ал. 3, изр. първо ДОПК, не подлежи на съдебен контрол. Въпреки че съдът се е позовал в мотивите си на отменените разпоредба на чл. 9б, ал. 2 и ал. 3 ЗМДТ, това не е оказало влияние върху правилността на крайния извод на съда за недопустимост на обжалването. Индивидуалният административен акт, подлежащ на оспорване по административен и съдебен ред, съобразно разпоредбите на чл. 9б и чл. 4, ал. 1-5 ЗМДТ може да е акт за установяване на задължение по декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК или ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. Тъй като в конкретния случай такива актове не са издадени, а жалбоподателят оспорва задължението за такса за битови отпадъци както по основание, така и по размер, то подадената жалба следва да се тълкува като искане за издаване на акт за установяване на задължение по смисъла на чл. 107, ал. 3, изречение второ АПК. Това разрешение се налага поради това, че обжалваното пред съда съобщение не представлява индивидуален административен акт, подлежащ на самостоятелен административен и съдебен контрол и за да може да се проведе успешно оспорване на определеното задължение за местна такса /и местен данък/, следва да се издаде акт, който според законовата регламентация има характеристиките на индивидуален административен акт.
Поради това правилно първоинстанционният съд е оставил подадената жалба без разглеждане и е прекратил образуваното по нея производство. Правилно също така съдът е преценил, че преписката следва да се изпрати за издаване на индивидуален административен акт за установяване на задължението, но при преценката на компетентния орган, съдът неправилно се е позовал на отменената разпоредба на чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ. Съгласно приложимата в случая редакция на чл. 9б, вр. чл. 4, ал. 1-5 ЗМДТ кметът на общината има функциите на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК при определяне на задълженията с ревизионен акт. Когато се касае до издаване на акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, компетентен да го издаде е съответния овластен за това орган, който е орган от общинската администрация от съответното звено за местни приходи в общината, изпълняващ функции на орган по приходите по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ. Затова преписката следва да бъде изпратена на звеното за местни приходи в [община], Пловдивска област /дирекция "Местни данъци и такси" или аналогична структура със съответните функции/, за издаване на акт за установяване на задължение по декларация за такса битови отпадъци за 2011г. за имота в [населено място], деклариран от частния жалбоподател М. Е.. Актът следва да бъде издаден от орган на общинската администрация от това звено, овластен със заповед на кмета на общината да изпълнява функциите на орган по приходите по смисъла на чл. 4, ал. 3 и ал. 4, вр. чл. 9б ЗМДТ. Актът следва да бъде издаден по реда на чл.107, ал. 3 ДОПК в 30-дневен срок от получаване на преписката. Издаденият по този ред акт може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му пред ръководителя на звеното за местни приходи в съответната община, който съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ упражнява правомощията на териториален директор на Националната агенция за приходите, а при евентуално потвърждаване на акта – същият може да бъде обжалван пред съответния първоинстанционен административен съд в 14-дневен срок от получаване на решението за потвърждаването му или в срока по чл. 156, ал. 5 ДОПК при мълчаливо потвърждаване по смисъла на чл. 156, ал. 4 ДОПК.
Всички съображения, изложени в частната жалба относно недължимостта на конкретното задължението за такса битови отпадъци, относно начина, по който следва да бъде регламентирано това задължение, включително размера му и т.н., не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство, което е само за допустимостта на жалбата до съда, но следва да бъдат взети предвид както от административния орган при издаването на акта, така и при евентуалното обжалване на издадения акт.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд, шесто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 5259/07.09.2011г., постановено по адм. дело № 2089/2011г. по описа на Административен съд [населено място], в частта, с която е оставена без разглеждане подадената жалба и е прекратено образуваното по нея производство.
ОТМЕНЯ определение № 5259/07.09.2011г., постановено по адм. дело № 2089/2011г. по описа на Административен съд [населено място], в частта, с която преписката е изпратена на кмета на [община] по компетентност, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗПРАЩА преписката на звеното за местни приходи при [община], Пловдивска област, за издаване от орган по чл. 4, ал. 3 ЗМДТ на акт за установяване на задължение по декларация по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ, относно задължението за такса за битови отпадъци за 2011г. за имот в [населено място], партиден номер 6406053106002 21841, деклариран от М. Т. Е. по декларация вх. №[ЕИК]/18.02.2011г., в 30-дневен срок от получаване на преписката.
Определението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: